— Не знаеш, по дяволите, какво говориш! — озъби му се Деймън.
— Ти си прав, аз не съм — каза бързо Уилям. — Има моменти, в които устата ми, изглежда, работи, независимо от ума ми… и това е дяволски неудобно. Отивам горе. — И без да губи време, той напусна стаята, след като хвърли предупредителен поглед на адвоката, от който Лейн размърда неспокойно крака.
— Ваша Светлост, ако желаете, мога да се върна по време, което е удобно за вас, за да разискваме работите на баща ви…
— Вървете — каза Деймън.
— Да, Ваша Светлост. — Адвокатът изчезна още по-бързо и от Уилям.
Деймън не можеше да проумее постъпката на Джулия. Намери се седнал на бюрото с напитка в едната ръка и бутилка бренди в другата. Лекият огън на алкохола започна да топи хладната буца в стомаха му.
Джулия не го желае, не желае и живота, който й предлага. Искаше му се тя да е тук в този момент, да бъде удобна мишена за ироничните му думи, които да й подхвърли. Тя беше глупачка, щом предпочита живот на сцената пред този на херцогиня. Сигурно всеки ще й каже това… и тя самата може би го знае, въпреки че настоява да продължи проклетата си кариера.
Мисли за отмъщение напираха в главата му. Искаше му се да я удуши, да я набие, та тя да приеме това, което иска той… но тя никога нямаше да отстъпи пред него. Беше твърде упорита, за да го направи. Може би трябва да си намери някоя миловидна, изчервяваща се дъщеря на благородник за жена и да я води навсякъде, където Джулия непременно ще я види. Той ще накара Джулия да ревнува, ще се перчи с хубавата си млада жена пред нея, докато Джулия се изяде от завист и съжаления. Ще я накара да повярва, че мнимият брак не е означавал нищо за него, че се смята за щастливо освободен от нея.
Деймън си наля още една чаша и я пресуши в търсене на забрава. Горчивината поотслабна и той загледа книжата пред себе си, докато думите и буквите им заприличаха на безпорядъчни, неразгадаеми знаци. Гласът на Джулия звучеше в главата му.
Ти ще искаш от мен да се откажа от всичко, което съм постигнала, всичко, от което се нуждая, за да бъда щастлива…
Ако стана твоя съпруга, ще ме оставиш ли да ходя, където си искам, да правя каквото ми е приятно, без да задаваш въпроси или да ми отправяш упреци?
Не се връщай при мен.
И спомена за сардоничния въпрос на Лоугън Скот, от който го болеше дори сега. Можеш ли да й дадеш всичко, каквото поиска?
Мислеше за Джулия във всичките й образи. Не бе срещал жена, която да е толкова очарователна. За пръв път започна да разбира, че да я затвори в позлатена клетка, както бе решил, ще бъде непоносимо за нея.
— Деймън? — Резкият глас на Уилям го изтръгна от унеса. Дойде без покана в библиотеката и хвърли запечатана бележка на бюрото. — Това току-що пристигна от Бат.
Деймън се вгледа в писмото, без да посегне за него.
— От Джулия ли е?
— Колкото и да е странно, писмото, изглежда, е от приятелката й Арлис Бари. Реших да ти го донеса, преди да си се напил толкова, че да не можеш да го прочетеш.
— Вече съм пиян — избъбри Деймън и надигна отново чашата. — Ти го прочети.
— Много добре — каза весело Уилям, — въпреки че знаеш как мразя да надничам в чужди работи. — Като разчупи восъчния печат, той прегледа внимателно писмото. Веселият израз в очите му помръкна и спря изпитателен поглед на брат си.
— Какво пише нашата мис Бари? — попита Деймън мрачно.
Уилям се почеса по тила и поклати глава със съмнение.
— Като имам предвид сегашното ти състояние, по-добре ще е да обсъдим по-късно въпроса.
— Кажи ми, дявол да те вземе!
— Много добре. Мис Бари пише, че макар да не е нейна работа да се меси, тя се чувства задължена да те уведоми, че е научила от Джесика Уентуърт за намерението й да се омъжи за Лоугън Скот… утре.
Уилям се сепна, когато чашата с бренди на Деймън се разби в стената зад него, обсипвайки всичко с кехлибарени капки и парченца кристал.
— Какво смяташ да правиш? — попита Уилям предпазливо.
— Заминавам за Бат.
— Мисля, че трябва да дойда с теб.
— Стой тук.
— Деймън, не съм те виждал в това състояние никога преди и това много ме плаши… — Но преди последната дума да се отрони от устните на Уилям, брат му напусна стаята с решителни крачки.
Дванадесета глава
Тази вечер по време на представлението Джулия се чувстваше далеч оттук. Може би защото щеше да се омъжи на другия ден за Лоугън Скот и да свърже бъдещето си с неговото в траен, макар и безличен съюз. Съзнанието й се задържаше на този факт, дори когато изричаше репликите си, смееше се и плачеше на сцената.
Досега Деймън сигурно бе получил писмото. Какво ли е казал? Как ли се е почувствал? Питаше се какво ще стане при следващата им среща, когато му се представи като съпруга на Лоугън Скот. Така ще бъде по-добре и за двамата, каза си тя… но разумните основания не облекчаваха болката и тъгата, които чувстваше отвътре.