— Няма момиче на света, което рано или късно да не се влюби — отвърна Жюли тихо. — Мислех, че си по-прозорлив.
— В крайна сметка сега не става въпрос за Лоиз — каза Инглиш леко раздразнен. — Говорехме за Рой. Преди малко ходих при Корин. Тя заяви, че аз съм отговорен за смъртта на Рой и ме изгони.
— Ник!
Тя бързо вдигна очи към него, но се успокои от усмивката му.
— Вярно е, че тя не беше съвсем на себе си, но предпочетох да измъкна Сам от леглото, за да се опита да я усмири. Не желая скандали, Жюли. В момента съм заложил големи интереси. — Той плъзна загорялата си ръка покрай рамото на младата жена и я погали нежно по шията. — След няколко дни сенаторът ще обяви, че съм основателят на нова болница. Това, разбира се, е известно на Комитета, но не и на пресата. Искам тази болница да носи моето име.
— Да носи твоето име? — повтори тя объркана — Но защо, в името на Бога?
Инглиш отговори с леко смутена усмивка:
— Изглежда идиотско, нали? Но толкова ми се иска, Жюли. Нищо друго не съм желал толкова силно през целия си живот. Започнах от нула и от гледна точка на пари се справих много добре, но парите не са всичко. Ако сега умра, след една седмица никой няма да си спомня за мен. От значение е само името, което хората оставят след себе си. Ако болницата носи моето име, хората няма да ме забравят толкова лесно. А има и друго. Обещах на майка си да успея в живота и тя ми вярваше. За съжаление не живя достатъчно дълго, за да бъде свидетел на моя старт. Тя би била на седмото небе от радост, ако знаеше, че болницата ще носи моето име и аз, не знам защо, си мисля, че все още мога да й доставя това удоволствие.
Очарована, Жюли слушаше, без да промълви. Никога не беше предполагала, че Инглиш може да разсъждава и да се изразява по този начин. Много й се искаше да се разсмее, но инстинктивно чувствуваше, че това страшно ще го разсърди. Да даде своето име на болница! И тази сантименталност по отношение на майка си! Винаги го беше смятала за безжалостен бизнесмен, за когото единствено значение имаха парите. Този нов аспект на същността му, за който никога не беше предполагала, я учудваше и безпокоеше.
— Хайде, защо не ми се подиграваш? — подхвана отново Инглиш с усмивка. — Знам, че това е комично и понякога си давам сметка, че съм смешен. Но това е, което желая и което ще постигна. Болница „Инглиш“! Звучи добре, нали? За нещастие самоубийството на Рой може да провали всичките ми планове.
— Защо?
— Представи си как ще погледне на мен Комисията по урбанизация? Тя е съставена от банда нескопосани мошеници, които произлизат от най-високопоставените семейства, както се полага. Тези хора никога не са били принудени да работят, за да живеят. За тях аз съм гангстер. Както всъщност и за Морели, и за сенатора, и за комисаря. Но те поне имат интерес да потулят случая. Дадох им възможност да го разберат. Безпокои ме единствено Корин. Способна е, водена единствено от желание да ми причини неприятности, да се раздрънка, че съм отказал да заема пари на Рой и по тази причина той е бил принуден да започне да шантажира хората. В такъв случай изгарям. Членовете на Комисията ще позеленеят, като научат за този скандал.
Той хвърли пурата си в огъня и продължи с кисел тон:
— Този мръсник можеше да почака и да се самоубие след един месец, когато работата щеше да е опечена!
Жюли стана.
— Хайде да си лягаме, Ник — предложи тя, плъзгайки ръката си в неговата. — Не мисли повече за това тази вечер.
— Прекрасна идея, Жюли. Хайде да си лягаме.
VI
Зад една скромна сграда на Източния площад номер 45 се гушеше малка градина, отрупана с рози, която излизаше на малка уличка, оградена от двете страни с тухлени стени, високи около два метра.
През лятото тази уличка беше предпочитано място за влюбените, защото беше слабо осветена и минувачите я отбягваха след падането на нощта.
Вече два часа там неподвижно стоеше един човек и внимателно наблюдаваше един светещ прозорец на четвъртия етаж.
Той беше среден на ръст с широки и мощни рамене. Над очите му беше нахлупена кафява широкопола шапка и на слабата лунна светлина се виждаха само тънки устни и широка челюст. Останалата част от лицето му се губеше в сянката.
Облечен беше елегантно. Кафявият костюм, бялата копринена риза и папийонката на точки му придаваше вид на заможен човек. Когато повдигна ръка, за да погледне златния си часовник, от маншета на бялата му риза се подаде бяла копринена кърпичка.