Инглиш се доближи до работната маса и се наведе, за да види по-добре лицето на мъртвеца. Върхът на обувката му срещна някакъв твърд предмет на пода. Един полицейски пистолет 38-ми калибър лежеше на няколко сантиметра от пръстите на трупа.
Инглиш се изправи:
— Отдавна ли е мъртъв? — запита той с рязък тон.
— От около два часа — отвърна Морили. — Никой не е чул изстрела. В края на коридора се намира една телеграфна агенция. Шумът от телексните апарати е заглушил детонацията.
— Това неговият пистолет ли е?
— Възможно е — отвърна Морили, повдигайки рамена. — Има разрешително за носене на оръжие. Ще трябва да проверя.
Морили се вгледа внимателно в лицето на Инглиш:
— Самоубил се е, нали, господин Инглиш? Предполагам, че няма никакво съмнение по този въпрос?
— Какво Ви кара да мислете така?
Морили се поколеба, след това влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.
— Носят се разни слухове. Изглежда е бил останал без пукната пара.
Инглиш престана да разглежда стаята и закова твърдия си студен поглед върху Морили.
— Не мога да ви задържам по-дълго, инспекторе. Вероятно трябва да вземете някои мерки.
— Предпочетох да ви изчакам — отговори сконфузено Морили.
— Благодаря. Видях всичко, което желаех да видя. Ще Ви изчакам в колата си. Когато свършите, уведомете ме. Бих желал да хвърля един поглед върху документите му.
— Ще свършим за около един час, господин Инглиш. Нима ще чакате през цялото време?
Инглиш сбърчи вежди:
— Жена му знае ли вече?
— Обадих се само на вас, господин Инглиш. Мога да се заема и с това. Да изпратя ли един полицай?
Инглиш поклати глава:
— Най-добре ще бъде да отида аз.
Той се поколеба за миг и погледът му стана още по-мрачен.
— Не знам дали сте в течение, но в последно време с Рой не бяхме в добри отношения. Даже не знам адреса му.
— Аз го имам — отвърна Морили с безизразно лице.
Взе един портфейл от масата и подаде визитна картичка на Инглиш.
— Проверих съдържанието на джобовете му. Знаете ли къде се намира това?
Инглиш прочете картичката:
— Чък трябва да знае. Имаше ли пари у себе си?
— Четири долара.
Инглиш взе портфейла от ръцете на Морили, хвърли му едно око и го мушна в джоба си:
— Отивам при жена му. Бихте ли помолили някой от хората си да пооправи тук. Вероятно ще пратя някого да разгледа досиетата му.
— Аз ще се заема с това, господин Инглиш.
— Значи сте чули да се говори, че е закъсал с парите? — забеляза Инглиш. — Кой би могъл да Ви го каже, инспекторе?
— Комисарят ми спомена. Знаеше, че го познавам и искаше да поговоря с него. Мислех да мина да видя утре сутринта.
Инглиш изтръска пепелта от пурата си на земята:
— За какво трябваше да си говорите?
Морили се обърна:
— Брат Ви се е опитал да измъкне пари от някои хора.
Инглиш не отместваше поглед от него:
— Кои хора?
— Двама или трима клиенти, за които е работил миналата година. Те са се оплакали на главния комисар. Съжалявам, че трябва да Ви го кажа, господин Инглиш, но той щеше да загуби разрешителното си до края на седмицата.
— Защото се е опитвал да измъкне пари от бивши клиенти ли? — попита Инглиш с леден глас.
— Трябва да е бил в съвсем безизходно положение. Заплашил е една от клиентките си. Тя не искаше да подаде официална жалба, но, да си кажем право, това си е чиста проба шантаж.
Инглиш рязко стисна челюсти:
— Ще поговорим друг път за това. Не искам да Ви задържам. Ще се видим утре сутринта.
— Разбира се, господин Инглиш.
Докато Инглиш се отправяше към вратата, Морили добави:
— Чух, че Вашето момче е спечелило битката. Поздравления.
Инглиш спря.
— Точно така. Всъщност, бях казал на Винс да заложи от Ваше име. Сто долара, които сега Ви носят триста. Минете покрай Винс утре. Ще Ви плати в дребни банкноти. Става ли?
Морили се изчерви:
— Много любезно от Ваша страна, господин Инглиш. Мислех си да заложа, но…
— Но нямахте време. Знам какво е. Но аз не съм Ви забравил. Обичам да правя услуги на приятелите си. Много се радвам, че сте спечелили.
Той прекоси приемната, излезе в коридора, направи знак с глава на Чък и се качи в асансьора.
От прага Морили и двамата детективи го проследиха с поглед.