— Не изглеждаше много развълнуван — отбеляза единият, влизайки в офиса.
— Ти какво очакваше? — забеляза Морили с леден глас. — Да започне да вие ли?
III
Инглиш беше виждал жената на Рой само веднъж преди около година, и то случайно, на един коктейл.
Той си я спомняше като млада жена на около деветнадесет-двадесет години с кукленско лице и стържещ глас, която имаше ужасния навик да се обръща към всички със „скъпи мой“. По онова време тя беше лудо влюбена в Рой и Инглиш се питаше дали тази любов е все още същата.
— Стигнахме, шефе — внезапно каза Чък. — Бялата къща до лампата.
Той забави и спря до тротоара пред малко бяло бунгало. Един прозорец светеше на първия етаж.
Инглиш слезе, като се сви от напора на студения вятър. Остави пардесюто и шапката си в колата и хвърли пурата си в канала. За момент огледа къщата учуден и раздразнен.
Твърде луксозна резиденция си беше избрал Рой за човек, който е закъсал с парите. „Този Рой няма никакво чувство за отговорност — помисли с горчивина Инглиш. — Като му се прииска нещо, винаги си го доставя, без да мисли и да се безпокои как после ще го плаща.“
Инглиш бутна желязната врата и пое по алеята, заобиколена от рози и нарциси, която водеше до входната врата.
Той натисна бутона и чу приятна мелодия да се разнася в къщата. Инглиш сбърчи вежди — този род звънци му лазеха по нервите. След малко затворената с верига врата се пооткрехна.
— Кой е там? — попита женски глас със сърдит тон.
— Ник Инглиш.
— Кой?
Той усети нотка на учудване в гласа.
— Братът на Рой — отговори той, раздразнен от факта, че трябва да бъде разпознат чрез Рой.
Отвътре откачиха веригата, вратата се отвори и се запали светлина на входа.
Корин Инглиш изобщо не беше се променила, откакто я беше виждал за последен път. Той си помисли, че и след тридесет години пак ще си е същата. Тя беше дребна, руса и красивото й тяло предлагаше предизвикателни заоблености. Тя беше облечена с розов копринен пеньоар върху черна пижама. Забелязвайки, че я наблюдава тя бързо закопча позлатените си копчета, като го гледаше със сините си безизразни очи, които му напомняха за уплашено бебе.
— Добър вечер, Корин — каза той. — Мога ли да вляза?
— Ами, не знам — отговори тя. — Рой още го няма. Аз съм сама. Предполагам, че него търсите.
Той прикри раздразнението си с усилие:
— Струва ми се, че ще е най-добре да вляза — отговори той с възможно най-любезен тон. — Мога да настина, ако стоя отвън. За нещастие имам да Ви съобщя една много неприятна новина.
— А! — изрече тя с широко отворени очи. — Най-добре ще направите да се обърнете към Рой. Не обичам да научавам лоши новини. А и Рой не ми позволява да се притеснявам.
— Ще настинете — каза той, правейки крачка напред, с което я принуди да отстъпи навътре, след което затвори вратата след себе си. — Опасявам се, че лошата новина се отнася единствено до Вас.
Лицето й се сбърчи в недоумение, но преди да има възможност да каже нещо, той продължи, насочвайки се към една врата:
— Тук ли е дневната? Нека поседнем за момент.
Тя го въведе в една дълга стая, обзаведена с модерни и нови мебели, които въпреки ниското си качество изглеждаха доста ефектно.
Огънят в камината беше почти угаснал. Той го разбута с ръжена и добави ново дърво. Корин се доближи до него. На светлината на лампиона той забеляза, че розовият пеньоар беше поохлузен на ръкавите и яката.
— По-добре щеше да е да изчакате Рой — каза тя, кършейки тънките си ръце.
Тя отчаяно се опитваше да се измъкне от необходимостта да поеме някаква отговорност или да вземе решение.
— Аз съм дошъл именно във връзка с Рой — отвърна той спокойно. — Моля Ви, седнете. Бих искал да Ви спестя това, но рано или късно ще го научите.
— О!
Тя рязко седна, като че ли краката вече не я държаха и лицето й побледня под грима.
— Той… неприятности ли има?
Той поклати глава.
— Не, няма неприятности. Нещо много по-лошо.
Искаше му се да бъде груб и да й каже, че Рой е мъртъв, но пред това кукленско лице с широко отворени от ужас очи и трепереща уста го обзе колебание.
Изведнъж тя отстъпи пред погледа му, като че ли се беше опитал да я удари:
— Ранен ли е? Нали… нали не е мъртъв?
— Напротив, мъртъв е — отвърна Инглиш. — Много съжалявам, Корин, че трябваше да Ви съобщя това. Мога ли да направя нещо за Вас…