Антон Павлович Чехов
Щерка на Албион
Пред къщата на помешчика Грябов спря разкошна каляска с каучукови шини, дебел кочияш и кадифена седалка. От каляската изскочи предводителят на дворяните от уезда1 Фьодор Андреич Отцов. В пруста го посрещна сънлив лакей.
— Господарите тук ли са? — попита предводителят.
— Съвсем не. Госпожата замина с децата на гости, а господарят с мадмоазел гувернантката отиде за риба. Още от сутринта.
Отцов постоя, поразмисли и тръгна към реката да търси Грябов. Намери го на две версти от къщи, щом наближи реката. Отцов погледна от стръмния бряг на долу и като видя Грябов, избухна в смях… Грябов, едър, тлъст човек с много голяма глава, седеше на пясъка, подвил по турски крака под себе си, и ловеше риба. Шапката му бе килната на тила, връзката — извъртяна встрани. До него стоеше висока тънка англичанка с изпъкнали рачешки очи и голям птичи нос, който приличаше по-скоро на кука, отколкото на нос. Беше облечена с бяла муселинова рокля, през която ясно прозираха мършавите й жълтеникави рамене. На златния й колан висеше златно часовниче. Тя също държеше въдица. Около тях цареше гробна тишина. И двамата стояха, без да помръднат, като реката, където се виждаха плувките им.
— Искаш, ама няма! — засмя се Отцов. — Здравей, Иван Кузмич!
— А… ти ли си? — попита Грябов, без да вдигне очи от водата. — Пристигна ли?
— Както виждаш… А ти още продължаваш с твоите глупости. Не се ли отказа?
— Дяволска работа… Цял ден ловя, от сутринта… Днес нещо не върви. Нищо не съм уловил ни аз, ни тая кикимора. Седим, седим, поне да имаше за какво! Просто да пукнеш.
— Ами зарежи тая работа! Хайде да вървим да пием водка!
— Почакай… Може пък да хванем нещо. Привечер рибата кълве повече… Седя тук, братко, още от сутринта! Такава скука е, че не мога да ти я опиша. Дяволът ме е пристрастил към това нещо! Знам, че е празна работа, ама седя! Седя като някакъв подлец, като каторжник и гледам водата, същински глупак! Трябва да вървя на сенокос, а аз ловя риба. Вчера в Хапонево имаше църковна служба и аз не отидох, а останах да клеча тук с ей тая скумрия… с тая вещица…
— Ама… ти да не си полудял? — попита Отцов и сконфузено хвърли поглед към англичанката. — Да ругаеш пред дама… пък и нея самата…
— Да върви по дяволите! Все едно, тя не разбира бъкел руски. Хвали я, ругай я — все тая! Та виж носа й! Само от него можеш да припаднеш! Седим по цели дни двамата, поне една дума да кажеше! Стои като плашило и пули зъркели към водата.
Англичанката се прозя, смени червейчето и заметна въдицата.
— Чудя й се, братко, на акъла! — продължаваше Грябов. — Десет години живее в Русия глупачката, поне една руска дума да беше научила!… Някое наше аристократче като иде там, и тоз час се научава да плещи по тяхному, а те… дявол ги знае! Ти виж носа й! Носа й виж!
— Е, стига де… Неудобно е… Какво си се заял с жената?
— Тя не е жена, а мома… За годеници сигур мечтае, дяволската кукла. И на някаква гнилоч лъха от нея… Намразих я, братко! Не мога да я гледам равнодушно! Като опули срещу мен зъркелите си, веднага ми призлява, сякаш съм ударил лакътя си в перилото. И тя обича риболова. Виж я: хвърля въдицата, сякаш свещенодейства! Гледа на всичко с презрение… Стои, никаквицата, и разбира, че е човек, значи цар на природата. А знаеш ли как се казва? Уилка Чарлзовна Тфайс! Пфу… Човек не може да го издума!
Дочула името си, англичанката бавно възви нос към Грябов и го изгледа с презрителен поглед. От Грябов тя вдигна очи към Отцов и обля и него с презрение. И всичко това — безмълвно, важно, без да бърза.
— Видя ли? — попита Грябов през смях. — Пада ви се, значи! Ама че кикимора! Само заради децата държа тоя тритон. Ако не бяха те, нямаше да я допусна на десет версти от имението си… Носът й е като на ястреб… А талията? Тая кукла ми прилича на дълъг пирон. Човек направо да я вземе и да я забие в земята. Чакай… Струва ми се, че кълве…
Грябов скочи и дръпна пръта. Кордата се изопна… Грябов дръпна още веднъж и не можа да измъкне въдицата.
— Закачила се е! — рече и се намръщи. — За камък, изглежда… Дявол да го вземе…
Върху лицето му се изписа състрадание. Като въздишаше, неспокойно се движеше и мърмореше проклятия, той започна да тегли кордата. Но това не даде никакъв резултат. Грябов побледня.
— Много жалко! Трябва да влизам във водата.
— Зарежи тая работа!
— Не бива… Тъкмо привечер започва да кълве… Бре, че я свършихме, прости ми, Господи! Ще трябва да вляза във водата. Налага се! Да знаеш как не ми се ще да се разсъбличам! Трябва да натирим англичанката… Неудобно е да се разсъбличам пред нея… Дама е все пак!