— Да, миличка, но никой не вярва на тези лъжи.
— Все пак излязоха в „Куриер“. Не си прави илюзии — някои хора наистина възприемат тези измислици: „Обама не бил роден в Щатите“; „никога не сме кацали на луната“…
— Е — усмихна се Люис. — Всички ги знаят тези истории…
Дженкинс повече не можеше да сдържа гнева си.
— Сам ще видиш на какво са способни! Семейство Къртли пробутват на печата всички лъжи, които им се струват удобни. И голяма част от ненормалниците, които в този град не са никак малко, вярват на всичко това! И знаеш ли какъв е резултатът? Преместиха ме в „престъпления срещу жени“ след цялата ми работа в „Убийства“, а Глицки трябваше да се мъчи десет години, за да се върне пак там, където беше, преди да арестува Роу Къртли! — избухна тя, изпивайки остатъка от своя сок от касис. — И сега, благодарение на Фаръл и Федералния апелативен съд, ето ни отново двамата — аз и Глицки, самички на света, единствените, които искат да дадат Роу пак под съд. И знаеш ли, Мат, този път не знам дали ще имам силите и куража. Не съм сигурна дали семейство Къртли няма да опитат да посегнат на живота ми. Даже да не говорим за Роу…
— Никога не са поръчвали убийства преди, нали?
— Не ми вярвай, ако искаш! Може би съм параноичка. Но знам със сигурност на какво са способни. И ще ти кажа нещо друго — продължи тя, снишавайки глас, след което се наведе през масата и прошепна в ухото му: — Даже ми се иска да опитат.
— Не ти се иска…
— Напротив, иска ми се. Забелязваш ли, че напоследък се разхождам с по-голяма чанта? За пръв път през живота си, Мат, нося оръжие.
Въпреки че Аманда Дженкинс още не го знаеше, имаше още един силен съюзник освен Ейб Глицки, който искаше да види Роу Къртли обратно зад решетките.
Бе осем и половина вечерта и Саманта Дънкан седеше сама на кухненската маса в своята къща в периферията на Буена Виста Парк. Вратата се отвори и тя чу гласа на Уес, който весело повика женския им лабрадор на име Герт5. Тонът му бе мек и някак мелодичен; нямаше нищо общо с начина, по който говореше през повечето време.
— Знам, че е горещ, дълъг ден, миличка, но сега ще ти е добре, много добре, миличка! Ха така! Добро момиче! Най-доброто! Ти си мойто най-любимо момиче, Герт!
Нито кучето, нито Саманта отговориха.
— Нали е женска — обясни Уес, обръщайки се към приятелката си. — Герт е само на три години и затова й викам „момиче“. Изглежда ми подходящо, въпреки че е куче. Докато ти, мила, си чудесна, пораснала, отговорна жена, която за нищо на света не бих нарекъл „момиче“.
Тя го изгледа без капчица радост.
— Не мога да повярвам, че си пуснал Роу Къртли под гаранция!
Фаръл замръзна на място, наполовина свалил палтото си.
— Не ти ли хрумва да кажеш, че аз съм „твоят любим мъж“? — каза той, имитирайки напевния глас на Сам. — Май днес няма „как си тази вечер, скъпи?“ — възнегодува той, слагайки палтото си небрежно на един от кухненските столове. — Всъщност не съм аз този, който пусна Роу Къртли под гаранция. Сам Барето го направи! — обясни той.
— А ти не трябваше ли недвусмислено да му намекнеш да не го прави?
— Точно това направих, и не само му намекнах. Моята асистентка Трея му изпрати препоръка в писмен вид. Не получи ли сведение за това?
— Как не можа да идеш сам до залата и да настояваш да остане под ключ? Много пъти си ми казвал, че Барето е пионка без капчица собствена воля. Защо не си пуснал слуха, че ще го предизвикваш на всяко заседание до края на живота му, ако пусне Роу под гаранция?
— Откъде знаеш, че не съм го направил?
— А ти направи ли го?
— Не — отвърна Фаръл, отстъпвайки крачка назад. — Колко съм глупав. Помислих си, че Барето, бидейки все пак старши съдия, може би си е направил изводите и е взел правилното решение. Може би наистина го е взел за себе си, ала все пак държа да отбележа, че това не беше решението, което аз предложих.