— Глицки — каза той, придърпвайки тефтера и химикалката.
— Лейтенант — обади се безизразен женски глас с леко метални нотки. — Имаме женско тяло; вероятен палеж в апартамент на „Бейкър“ номер двайсет и четири. Най-близкият булевард е Оук. Апартамент номер шест. Огънят е овладян. Отдел „Палежи“ поема контрол над случая, но все пак решихме да ви звъннем. Насам идват местните патрули, капитанът на районното, бърза помощ и хората на „Съдебна медицина“.
— Прието — отвърна Глицки. — Ще изпратя екип. „Бейкър“ двайсет и четири, апартамент номер шест, нали така.
— Точно така.
Глицки затвори телефона и стана. Беше доста едър, петдесетгодишен мъж, висок около метър и осемдесет и пет. Тежеше над сто килограма. Като студент в „Сан Хосе Стейт Юнивърсити“ бе играл нападател в отбора по футбол. Оттогава теглото му не беше мръднало. Въпреки че очите му бяха сини, кожата му бе тъмна, а носът — гърбав. Баща му Нейтън беше евреин. Майка му Ема, отдавна покойница, бе афроамериканка. Късата къдрава коса на Глицки бе почти изцяло посивяла. Дълъг, грозен белег разделяше устните му под ъгъл. Днес, както повечето дни на новата си работа, той носеше цивилни дрехи — черни обувки с кръгли бомбета, тъмносин панталон с тънък черен колан, светлокафява прилежно изгладена риза и черна вратовръзка. Въпреки че изглеждаше добре, никой не би го нарекъл суетен.
На бялата дъска, която висеше срещу бюрото му, той ежедневно записваше с маркер задачите на дванайсетте си подчинени инспектори, както и делата, с които бяха натоварени. Днес цялата дъска бе запълнена. Убийствата бяха зачестили от миналата зима насам.
Глицки заобиколи бюрото си, след което се запъти към стаята на главните инспектори. За момент спря пред дъската. Нямаше особена нужда, понеже знаеше наизуст всичко, което се случва. Разполагаше с шест подчинени екипа от по двама, както и с един инспектор, който работеше сам. Всеки от инспекторите в момента работеше поне по два случая. Имаше нужда от повече хора, но с целите бюджетни проблеми на полицията бе извадил късмет, че щатът на „Убийства“ не бе съкратен допълнително от малоумниците и блюдолизците, които контролираха тези неща.
Откак се ожениха, втората му жена Трея безуспешно се опитваше да го накара да смени постоянното си изражение — безизразна маска, увенчана със студен и леко заплашителен поглед. Глицки, обаче, отказваше — твърдият поглед му помагаше много в работата, въпреки че понякога плашеше малките деца, даже и неговите собствени. Страничните ефекти, обаче, си струваха, а и той винаги бе смятал, че за децата е добре да имат малко страхопочитание към баща си. Глицки застана до прозореца. Голямото му интелигентно чело засенчваше острия син поглед. Когато мислеше за нещо или мечтаеше, което се случваше нерядко, винаги бе леко намръщен и белегът се открояваше по-ясно.
По същия начин, по който никой не го наричаше суетен, много малко хора биха си помислили да го определят като „симпатяга“.
Когато Глицки най-накрая успя да стигне до местопрестъплението, лавирайки през пиковия трафик, здрачът бе почти отстъпил пред задаващата се нощ. За сметка на това, около скромната триетажна сграда в имитация на викториански стил беше пълно със светлини — червените и сини лампи на полицейските коли, каските на пожарникарите, уличното осветление и прожекторите, свалени от няколко фургона, които бяха маркирани с отличителните знаци на частни телевизионни станции; всичко приличаше на снимачна площадка.
Глицки паркира по средата на Бейкър стрийт до един от пожарните камиони, който блокираше движението. Слизайки от служебната си кола, той вдиша с наслада крайморския въздух на Фриско, за съжаление примесен с тежката миризма на дим. Глицки показа значката си на полицая, който контролираше достъпа до сградата, след което се промуши под жълтите ленти.
Началникът на екипа, който бе потушил пожара, лесно се разпознаваше по бялата каска. Глицки забеляза, че разговаря с мъж в цивилни дрехи. Двамата бяха застанали до безистена, през който се стигаше до входа на сградата. Началникът на „Убийства“ ги приближи; обувките му шляпаха по все още мократа улица. Спирайки за миг, за да закопчае тежкото си кожено яке, той забеляза няколко „квартални“, които стояха безцелно, облегнати на патрулните коли. За миг се изкуши да иде при тях и да ги скастри. Време беше да се качат обратно в колите и да се върнат към патрула. Знаеше, обаче, че единствено може да бъде разбран погрешно — „големият мъж“, лейтенантът от отдел „Убийства“, който се взема твърде на сериозно и не зачита „редовните“ ченгета.