Самата идея, че му бе минала мисълта да ги скастри, го накара да се замисли. Беше вън от себе си от гняв. Чувството го бе заварило неподготвен. Беше петък вечер и по това време трябваше да е у дома при семейството си. Не му се свидеше извънработното време. Винаги бе готов да работи и след края на смяната. Беше го яд на политиците и бюрократите — те не му оставяха избор. Когато нямаше достатъчно хора, трябваше да върши работата сам. Знаеше, че винаги би могъл да изпрати вече твърде зает екип да се заеме и с този случай, но това не беше добър началнически ход, а и просто не беше в негов стил.
Петдесет стъпки надолу по улицата някой даваше интервю пред камерите; беше насъбрал и тълпа зяпачи. Глицки, обаче, това не го интересуваше и той се запъти към сградата. Огънят вече бе угасен. Пожарникарите навиваха маркучите си и почистваха останките; готвеха се да потеглят. Всяка стъпка на лейтенанта се придружаваше от хрущенето на парченца стъкло. Щом приближи, той разпозна началника на екипа пожарникари — беше Норм Шекли. Говореше с главния инспектор в отдел „Палежи“, Арни Бекър.
Потискайки тъмните си мисли, Глицки отново възвърна привичното си изражение и каза „привет“ на двамата, които го поздравиха сърдечно.
— Май вече изпращат големите шефове да разследват убийства! — отбеляза весело Бекър.
— Сам се изпратих — отвърна Глицки небрежно. — Бях единственият останал на етажа — обясни той и сви рамене. — А вие какви ги вършите? Какъв е точно случаят?
— Определено е палеж. Пожарът е започнал на третия етаж. Извадили са късмет — съседката е усетила пушека рано и е повикала пожарната. Има щети от водните струи, но обитателите ще могат да се върнат след по-малко от седмица. Апартаментът, където е започнал пожарът, обаче, е тотална щета.
— А жертвата?
— Не знаем много за нея все още. Апартаментът е бил нает от жена на име Фелисия Нунйес.
Глицки сбърчи вежди за миг.
— Май ми е познато името отнякъде…
Бекър сви рамене.
— Със сигурност има повече от една с това име. Доста често се среща. Както и да е, жертвата вероятно е наемателката, но още не знаем със сигурност. Трябва да изчакаме резултатите от челюстните отпечатъци… — Инспекторът от „Палежи“, който бе свикнал да вижда какво ли не, все пак видимо помръкна. — Инспектор Глицки — продължи той, — със сигурност човекът, който е подпалил апартамента, първо е подпалил нея. Била е гола, или почти. Този, който го е извършил, първо е залял женските й части с нещо и я е подпалил. Огънят се е разпространил оттам.
— За изнасилване ли говорим?
— Вероятно, поне така ми се струва… Мисля, че първо я е убил, въпреки че това е работа на съдебните медици. Тяхна работа е да кажат как я е убил. Никой не е чул нито писъци, нито звуци от борба, а и двата апартамента — на долния етаж и от срещуположната страна — са обитаеми. Сигурно никога няма да бъдем съвсем сигурни за изнасилването — ще се изненадам, ако открият материал за ДНК анализ. Доста е обгоряла…
Глицки преглътна, мъчейки се да потисне погнусата.
— Никой ли не е видял нападателя?
— Никой, лейтенант. Никой не е видял нищо — отвърна Бекър. — Вече сме пуснали хора из квартала да разпитват. Вече говорихме с наемателите. Онзи или е бил много предпазлив, или е имал невероятен късмет, а може би и двете. Изчезнал е вдън земя. Кофти случай.
— Не думай — каза Глицки и се обърна към Шекли. — Тук ли са вече от „Съдебна медицина“?
Старши пожарникарят кимна.
— Пуснах ги да се качат. Фаро и неговите хора… Но от това, което Арни ми разказа преди малко, няма много какво да се гледа…
— Нищо ново — отвърна Глицки и погледна към зеещите черни дупки на мястото на прозорците на третия етаж. Лъчи от фенерчета се пресичаха по опушения таван. Той въздъхна тежко. — Може ли да се кача?
При такива случаи главният пожарникар винаги отговаряше за достъпа до местопрестъплението — затова и Глицки бе длъжен да попита за позволение. Шекли кимна и се обърна към инспектора от палежи:
— Разбира се, ако Арни няма нищо против.
— Нямам — отвърна Бекър. — Всъщност и аз ще се кача.
5.
Ейб и Трея Глицки бяха решили да отидат на кино рано същата вечер, но тъй като той се прибра от местопрестъплението малко след девет, планът отпадна. Все пак детегледачката им Рита стоеше до късно и те решиха просто да карат, докато съдбата ги отведе до подходящото място. Това се оказа „Дейвидс“ на Гиъри стрийт; мястото не беше съвсем случайно избрано — Трея добре познаваше мъжа си и знаеше, че обожава добре сготвените еврейски деликатеси.