— Ола! — поздрави го тя с пресилена усмивка, надявайки се, че ще я остави на мира и ще продължи по пътя си. Тя направи опит да го заобиколи, ала той пристъпи встрани точно пред нея.
— Толкова си хубава — каза той с равен глас. Въпреки че продължаваше да се усмихва учтиво, дишането му бе станало учестено. Той извъртя очи надолу. Следейки жеста му, тя видя, че е разкопчал ципа си и мъжкото му достойнство стърчи навън.
— No, por favor — каза тя и повтори: — Por favor!
Продължавайки да се усмихва, ала със студен и пронизващ поглед, той я сграбчи с две ръце за кръста и я притисна до себе си.
— Не си мисли да се боричкаш! — каза грубо. — Ще те убия!
Въпреки това тя опита с всички сили да се измъкне от желязната му хватка, ала в отговор той й зашлеви жесток шамар, без да пуска кръста й. Със същата ръка, с която я бе ударил, той я стисна за гърлото и я бутна назад, докато най-накрая успя да я събори на тревата. С другата ръка той разтвори краката й; опитваше известно време да проникне в нея, докато най-накрая успя. Тя изпищя, ала той затисна устата й с длан, прошепвайки отново в ухото й, че ще я убие. Тя му вярваше с цялото си същество, затова пое остатъка от мъчението мълчаливо. Когато всичко свърши, той стана и я изгледа с триумфална усмивка, тъпчейки ризата си обратно в панталона. Каза й, че харесва нейните сандали и се радва, че не ги е събула заради него.
— Доста секси — каза той. — Толкова много го искаше, че даже нямаше време да ги свалиш! Скоро ще се видим пак и може би отново ще го правим! — добави той, обръщайки глава.
Фелисия се опомни. Кафето й бе изстинало. Беше седяла неподвижно в продължение на двайсет и пет минути. Вън бе паднала мъгла и се стелеше по улицата на талази, духана от студения вятър. Ако той още я чакаше на същото място, със сигурност в момента зъзнеше. Фелисия излезе навън и се загърна в тънкото си есенно палто. Тя реши да се разходи до ъгъла, откъдето можеше да провери дали той я чака и, ако още беше там, да реши къде да се скрие. Ала той бе изчезнал.
Въпреки това, тя потрепери отново, закопча най-горното копче на палтото си, вдигна яката и сведе поглед към земята, подминавайки сградата, пред която го бе видяла. Продължи нататък с бързи стъпки, хвърляйки крадешком погледи към входовете, във всеки от който той можеше да я дебне. Спирайки в безистена, където се намираше входът на малкото й жилище, Фелисия провери дали вратата е заключена. Всичко беше наред. Тя излезе отново на улицата и се огледа в двете посоки. Асфалтът блестеше, измокрен от лекия есенен дъжд. Погледът й се плъзна към пощенските кутии. На номер шест бе ясно напечатан надписът „Нунйес“. Тя цъкна с език. Колко непредпазливо! След като отвори входната врата и се изкачи по стръмното стълбище до третия етаж, тя най-накрая достигна единственото място, където се чувстваше в безопасност — спалнята, мъничкия хол, кухненския бокс.
Тя заключи и залости вратата. Излизайки на прозореца, отново хвърли поглед към улицата, чиито мокър асфалт отново лъщеше на следобедното слънце. Тя се опита да си спомни — беше ли затваряла вратата на спалнята след себе си на излизане тази сутрин. Някак си този момент й се губеше. Въпреки това, Фелисия Нунйес си позволи една малка усмивка. Може би дори не беше видяла него преди малко. Беше си позволила да се поддаде на отминали демони. Параноята, страшните спомени, събудилият се отново първичен ужас бяха идвали и преди; тя нямаше съмнение, че ще се появяват и занапред.
Но Фелисия не можеше да им позволи да властват над живота й. Трябваше да се пребори с миналото. Може би още имаше време за промяна, възможност да се измъкне от сянката на този момент на ужас и отчаяние. Мнозина бяха преживели и по-лоши неща и бяха продължили напред, постигайки велики неща.
Тя въздъхна дълбоко и измина трите стъпки до вратата на спалнята, след което я побутна с върха на обувката си, надзъртайки вътре.