Бае Цеко се раздвижи, като че се събуди от сън, протегна се и се прозина. Наблизо се чу тропот. Откъм Щетинския път зад ханчето ненадейно изскочи едър селянин, възседнал на пъргаво младо конче отби полека и спря. Цеко скочи пъргаво от пейката, подръпна жилетката си, разпери изненадано ръце и извика приятно учуден:
— А, кмете!
— Добър ти ден, Цеко.
— Дал Бог добро, бай Божиле, и добре дошъл — ухили се широко Цеко.
— Как е работата? Тръгна ли? — запита кметът любезно, с пресилен интерес.
— Полека-лека ще тръгне. С надежда сме, па да видим.
Кметът заразглежда с любопитство наоколо и новото, което лъхаше от всичко, му хареса.
— Хубаво си подредил. Браво!
— Слезни де, слезни да се почерпим — каза Цеко поласкан.
— Бързам. Работа ме чака.
Кметът свали шапка и избърса с ръка потното си чело.
— Страшна жега, бре! Ще изгорим!
— Е, жътва е, хляб се пече, бае Божиле. Слезни де, слезни да се поразхладиш.
— Друг път, друг път, Цеко. Сега много бързам. Можеш ли ми каза колко е часът?
Цеко извади от жилетката си едър топчест часовник и го погледна.
— Рано е още, току-що е преспладнило. Три и половина.
— А! — сепна се кметът и забута кончето.
Цеко улови юздата.
— Не може така, кмете. За пръв път минаваш и да не се отбиеш. Бива ли така? За една минутка макар, ама ще слезеш.
— Много бързам, Цеко. По общинска работа до околийския началник отивам.
— Има време, кмете. Пет километра път е. Почакай да се захлади. Я виж каква е жега…
С една ръка Цеко държеше юздата на коня, а с другата бе се подпрял на седлото и така настойчиво и приятелски се молеше, че кметът не устоя. Поколеба се и слезе.
— Е, така те искам. Сега добре дошъл още веднъж — ръкува се Цеко.
— Хайде да ти е честито, Цеко. Дай боже добри печалби и много консуматори! — изрази се на висок стил кметът.
Поласкан от големите думи, Цеко каза с удоволствие:
— Благодаря ти, кмете, много ти благодаря. С твоята подкрепа и приятелство надявам се да успея.
Той ухилен поведе коня за юздата и се развика.
— Дончо, Дончо, къде си? Ела вземи на човека коня. Вържи го на сянка и му дай сенце!
Отвътре изскочи прислужникът, малко, пъргаво момче с вехти потурки, босо, с остригана до кожа глава, със синя престилка, и се спря пред вратата като зайче.
— Вземи бърже коня, вържи го и му тури сенце.
Момчето отведе коня, а Цеко почна да търка самодоволно ръце пред госта.
— Заповядай, кмете, тука, под върбата, на сянка. Имам хубаво винце. Ще почерпя. И ракийката ми е хубава.
Кметът седна тежко на пейката, пухна силно с уста, свали капа, извади кърпа и почна да бърше лицето си, врата си и широко разкопчаните си гърди.
— Ух!… Ух, че жега, брей!
Той беше висок, снажен, четиридесетгодишен мъж с едра глава, с широко лице, опалено от слънцето и добре избръснато. Възрусата му коса, малко оредяла по средата, беше слепнала от пот на малки разхвърляни кичури. Беше без палто и дебелата конопена риза, опъната под напора на силното му тяло не правеше никаква гънка. През широкия й отвор отпреде се показваха издути космати гърди. Панталоните му, брич от войнишки плат, и високите му ботуши едвам побираха едрите му железни крака. Това, и строгото изражение на лицето му, и важният поглед, който хвърляше някак изпод вежди, издаваха добре душата на бившия фелдфебел.
Цеко бързо изнесе отвътре масичка, после още по-бързо донесе върху табличка две големи чаши вино, седна при кмета и каза с подмилкване:
— Не знам как ще провърви. Похарчих много пари за поправка, а капиталът ми е слабичък.
— Не се отчайвай, Цеко, това шосе е вървище. Три пътя се пресичат тука. Дръж добра консумация прислужвай и се не бой. А на здраве!