Двамата се чукнаха, изпиха до дъно чашите със студено винце и едновременно със замах ги оставиха на масата.
— Добре е! — каза кметът с тон на познавач.
— Чисто ветренско — отговори Цеко и направи препоръчителен знак с ръка.
Слънцето още сипеше огън и мараня над полето трептеше като над жарава. По шосето уморено минаха пътници, мъж и жена. Те поспряха, погледнаха към ханчето и продължиха пътя си. Далече изсвири влак. Диря от бели димни кълба се проточи пред Лозенските баири, постоя и изчезна.
— Тая пущина съсипа това шосе — каза замислено кметът. — Преди нея на това ханче беше денонощно панаир. Коли, коне, хора, глъч, врява, живот… Пари печелеше цинцаринът, пари, пари!
Кметът се опря върху гърба на пейката, отправи замислен поглед нанякъде и почна да разправя какво нещо беше Щетинското ханче едно време, когато нямаше тая пущина железницата:
— Покрай това шосе наред из полето имаше няколко ханчета. Селата са настрана, но във всяко землище имаше. Някои от тях запустяха, пропаднаха. Помогнаха му условията. Главно водата. Реката край него минава. Два пътя се кръстосват тука нагоре-надолу за селата. Средище на цялата околия. От турско време е така било и още в ония времена е правено. Цинцарин го е правил. Някой си Вангел. Подушил хубавото място, направил ханчето и бързо забогатял. Но случило се, някой отвлякъл жената. Разправят, била прочута хубавица, много по-млада от него. От срам и мъка той се пропил. Станал мрачен, не изтърпял позора и един ден го намерили обесен в яхъра. Наследил го осиновеният му сестреник Ташко. И аз го помня него. Той бе оставил бакалницата си в града, дошъл бе тук и поел в ръцете си ханчето. Хитър, спекулант човек, пъргав, предприемчив и жаден за пари, той разви голяма търговия и издигна още повече това място. Пред нищо не му мигаше окото на тоя Ташко. Какво прави, какво чини, подмами селяните от Щетино, пари под лихва даваше, пиене на вересия даваше, полици правеше, надписваше по сметките, оплете здраво хората и им озима имотите. Тия ниви и ливади около ханчето под реката и нагоре зад реката, всичко бе негово, придобито за нищо и никакво. И шосето работеше за него. Денонощно се точеха на една и друга страна като по улей хора, коне, коли, високи брички с големи кочии, натъпкан с пътници и багажи. Всичко се отбиваше тука на това ханче. Минават едни, спрат, починат, хапнат, пийнат и си заминат. След тях други и други. Минаваха лъскави файтони с по два, с по четири, а някога с по шест коня, със звънчетата му, с украшенията му, отива кой знае накъде. Тук спираха изморени пешаци от близки и от далечни места, с непознати носии. Големи кервани от по четиридесет-петдесет коли понякога спираха на почивка. Отпрягаха наоколо по поляната, край реката и тука пред самия хан. Че като запалваха ония ми ти огньове, като подемаха песни! Гъдулки, гайди и кавали засвирваха, хора се завъртяваха. Весело беше и не се усещаше кога се вдигаше нощта. В ранни зори всичко се очистваше, всичко потегляше и отминаваше нанякъде. А на другата вечер пак пълно.
Кметът разказваше бавно, спокойно, някак си мечтателно и тъжно, като че под тая чужда история искаше да скрие някакви лични негови спомени и преживелици. Говореше чисто и като че беше забравил купешките фелдфебелски думи, които обичаше да употребява.
Изведнъж той замълча. Цеко, устремил поглед в очите му, чакаше още.
— История, история има това ханче — потвърди с дълбока въздишка пред тоя поглед кметът. — Ако да можеха да говорят тия стари върби, дето ги гледаш, какви ли работи щяха да ни разкажат…
— После? — запита Цеко, запален от любопитство.
— Живот! — изрече кметът дълбоко философски и обърна поглед към полето, като че не му се искаше вече да говори.
— Ами Ташко? — запита Цеко.
— А, Ташко ли? Ташко трупаше пари. Много хора опропасти и много душици изяде. И не знам от това ли, от какво ли, нещо стана с него. Измени се, помрачи се и се пропи. Казват, че синът му бил причината. Имаше син, млад човек. Яни се викаше. Той живееше в града. Идеше рядко при баща си, стоеше ден-два и пак си отиваше. Идеше за пари. Разюздан младеж, изпуснат човек. Шляеше се насам-нататък и нищо не работеше. От баща си пари теглеше със заплаха и насилие. Даваше му човекът. Боеше се от него и му даваше колкото иска. Големи суми вземаше непрокопсаникът и ги изгуляваше с жени и приятели. Майка му се разболя от мъка и се парализира. Години не излезе от стаята си навън. Една заран ги намериха вътре заклани и двамата като ярета. Страшно нещо. Вътре всичко разхвърляно, сандъците разбити. Разбра се, че бе обир. За пари бе извършена тая работа. Кой, какво — не се узна. Запряха Яни — сина му. Година го държаха в затвора и го оправдаха. Не намериха улики. Ханчето бе затворено и никой не иска да го наеме. Бояха се хората. Изтръпнали бяха от произшествието. Яни почна да идва в село и продаде всичко. Продаде го на безценица. Една нощ някой запали ханчето и всичко се свърши. Както знаеш, това тук години стоя като пущинак за страх на хората…