Цеко наля чашите и подкани компанията.
— Хайде, отче, хайде, опитайте винцето ми.
Всички взеха чашите.
— Ами булката, нея сме забравили — извика изведнаж отчето. — Я още една чаша да се донесе!
— Не, благодаря, отче, няма да пия в тая горещина. Пък и работа си имам.
Тя се обърна, впери поглед към нажеженото поле, към далечните вериги от върховете, които го заграждаха и които бяха се снишили, като че се разтягаха и каза като на себе си:
— Каква жега, Боже!
Четиримата мъже отведнаж, като че някой завъртя у тях един и същ винт, обърнаха глави по нейния поглед.
— Голяма жега, Боже! — повтори тя, като вдигна очи към небето, опънато от горещината като тънка прозрачна хартия.
И всички погледнаха небето. Тя поправи кокетно дрехата си и въздъхна. После вдигна ръце да поправи косите си и пребрадката си. При това ритмично движение, което напомняше прегръдка, широките ръкави на ризата й се схулиха назад до раменете и голите й ръце, пълни, бели, зашаваха по главата й като някакви млади страстни животни, които търсеха да се уловят. Под черните й дълги клепки светеха като венчални свещи сините й очи и в тях пламваха и угасваха някакви странни сини небесни светлини. Настана мълчание. Магията на тая жена все повече се завързваше.
Младен, който я гледаше прехласнат, изскимтя с въздишката на спящо кученце, но се опомни бързо и престорено се закашля.
— Сега ще ви река довиждане. Ще ме простите, но мене работа ме чака — рече отведнаж Цековица, обърна се леко и бързо изчезна в полумрака на кръчмата. По стълбичката вътре се чуха стъпки, които се качваха тичешком.
— Да пием! — каза кметът с безнадежден глас, посегна тежко и взе чашата.