— Добре — каза тя, обърна гръб на гишето и ми подаде моя пропуск — ще ме подсещаш за времето, за да не закъснеем, нали? Изложбата е огромна — тя посочи плаката, на който пишеше „Портрети и натюрморти: шедьоври от златната епоха на Севера“ — не можем да я разгледаме докрай този път, но има няколко неща…
Думите й заглъхнаха, докато я следвах нагоре по парадната стълба — разкъсван от благоразумния подтик да стоя близо до нея и порива да се отдалеча на още няколко крачки и да се преструвам, че не съм с нея.
— Неприятно ми е да препускам така през експозицията — казваше тя, когато я настигнах на горната площадка, — но от друга страна, на такава изложба се налага да дойдеш два-три пъти. Тук е „Урок по анатомия“, трябва да я видим, но онова, което действително искам да видя, е едно малко, не особено познато платно на един художник, който бил учител на Вермеер. Най-великият сред старите майстори, за които не си чувал. Картините на Франс Халс също са страхотни. Познаваш Халс, нали? Сещаш ли се за „Веселият пияница“? Ами управителките на приюта за старци?
— Да — казах аз. От всички картини, които бе споменала, познавах единствено „Урок по анатомия“. Детайл от нея присъстваше и на плаката: синкавата плът, различните оттенъци на черното, хирурзите със зачервени очи и носове като любители на чашката.
— Това е встъпителният минимум, който и един начинаещ трябва да познава — продължи майка ми. — Хайде, тук завиваме наляво.
На горния етаж беше ужасно студено, а косата ми беше още мокра от дъжда.
— Не, не, насам — дръпна ме майка ми за ръкава. Не беше лесно да се открие изложбата, и ние се лутахме из оживените зали (сновяхме, промъквайки се покрай тълпите, завивахме ту наляво, ту надясно, връщахме се по стъпките през лабиринти с озадачаващи обозначения и разположение), а големи, мрачни репродукции на „Урок по анатомия“ току се появяваха неочаквано на някое кръстовище като зловещи пътепоказатели, все същият труп с разрязаната ръка, а отдолу — червени стрелки, на които пишеше: „В тази посока към операционната“.
Не приемах с особен възторг перспективата да гледам куп картини на холандци в тъмни дрехи, и когато бутнахме стъклената врата и влязохме — от екнещите коридори в тишината на настланите с мокет зали — първоначално реших, че сме се озовали на погрешното място. Стените грееха приглушено в топло, пищно сияние, с мекотата, придавана от вековете; но после всичко се обособи, придоби яснота, цвят и онази специфична, северна светлина; портрети, интериори, натюрморти, някои миниатюрни, други с величествени размери: дами със съпрузите си, дами с домашните си кученца, самотни красавици в бродирани рокли и внушителни търговци, изобразени сами, отрупани с кожи и скъпоценности. Опустошени след пиршество маси, обсипани с обелени ябълки и черупки от орехи; драпирани бродирани завеси и сребро; картини, съдържащи зрителни измами, по които пълзяха насекоми и се виждаха цветя с венчелистчета на ивици. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-странни и красиви ставаха картините. Обелени лимони, чиято втвърдена кора висеше от острието на ножа, виждаше се зеленикаво петно от плесен. Светлина се пречупваше в ръба на полупразна чаша.
— И тази обичам — прошепна майка ми, спирайки до мен пред малък, особено набиващ се в съзнанието натюрморт: бяла пеперуда на тъмен фон, пърхаща над червени плодове. Фонът — в наситено, шоколадовочерно — излъчваше навеждаща на размисъл топлина, навяваща мисли за претъпкани складове и за потока на времето.
— Те наистина са знаели как да уловят този преход, холандските художници — преминаването на зрелостта в гниене. Плодът е узрял, но няма да остане така, скоро ще го нападне тлението. А виж, особено тук — каза тя и се пресегна над рамото ми, проследявайки очертанието във въздуха с пръст — този преход, пеперудата. — Посипаната с прашец обратна част на крилцето изглеждаше толкова деликатна, че сякаш прашецът би оцветил пръстите й, ако го докоснеше. — Колко красиво го е представил. Неподвижност, криеща трепета на движението.
— Колко време му е отнело да я нарисува?
Майка ми, която бе пристъпила прекалено близо до картината, се отдалечи, за да я огледа — без да обръща внимание на дъвчещия дъвка охранител, който се взираше неотклонно в гърба й, защото бе привлякла вниманието му.
— Е, холандците са измислили микроскопа — отвърна тя. — Били са бижутери, шлифовали лещи. Държали са на най-дребните детайли, тъй като и най-мъничкото нещо има свое значение. Когато видиш мухи или други насекоми в някой натюрморт — увехнало листо, черно петно на ябълка — това означава, че художникът ти изпраща скрито послание. Казва ти, че живите същества не са вечни — че всичко е преходно. Насред живота сме в смъртта. Именно затова тези картини се наричат „натюрморт“ — мъртва природа. Може би не се забелязва на пръв поглед — мъничкото петънце сред цялата тази красота и цъфтеж. Но ако се загледаш по-внимателно, го виждаш.