Приведох се напред, за да прочета текста на табелката на стената, която уведомяваше дискретно, че художникът — Адриен Коорт, дати на раждане и смърт — неизвестни, не бил известен приживе, а творбите му получили признание едва през петдесетте години на двайсети век.
— Ей, мамо — казах, — видя ли това?
Но тя вече вървеше напред. Стаите бяха студени, притихнали, с ниски тавани — тук отсъстваха дворцовият шум и екот, присъщи на фоайето. Макар че изложбата бе привлякла прилично голям брой публика, тук все още се чувстваше спокойствието, бавния поток на времето в затънтено място; някаква тишина, сякаш бяхме попаднали във вакуум; чуваха се продължителни въздишки и резки ахвания, сякаш бяхме в аудитория, пълна със студенти на изпит. Вървях по петите на майка ми, докато тя се движеше на зигзаг от портрет към портрет, много по-бързо, отколкото обикновено на изложба, от цветя към масички за игра на карти и плодове, пренебрегвайки немалко от картините (четвърта поредна сребърна халба или поредният мъртъв фазан), и насочвайки се без колебание към други („Ето например Халс. Понякога става толкова банален с неговите пияници и слугини, но когато прави нещо, прави го. При него ги няма тази придирчивост, това изпипване на детайла — той работи «мокро в мокро», мазка след мазка, при него всичко е толкова бързо. Лицата и ръцете — наистина прекрасно предадени, той знае, че именно те привличат погледа, а виж дрехите — така леко нахвърляни, почти ескизни. Погледни как свободно и модерно работи с четката!“). Прекарахме доста време пред един портрет от Халс — момче, държащо в ръцете си череп („Не се дразни, Тио, но на кого прилича това момче според теб? На някой — тя подръпна отзад косата ми, — на когото му е време да се подстриже?“), а също и пред два големи портрета на пируващи офицери от Халс, за които тя ми каза, че били много прочути и имали огромно влияние върху Рембранд. („Ван Гог също обичал Халс. На едно място, пишейки за него, той казва: При Франс Халс има поне двайсет и девет нюанса на черното! Или бяха двайсет и седем?“) Следвах я като замаян от усещането за вървежа на времето, доволен от това колко бе погълната от картините, доколко сякаш не съзнаваше, че минутите си летят. Нашият половин час като че ли вече бе почти към края си; но все пак ми се искаше да се бавя, да я разсейвам, в детинската си надежда, че времето ще мине незабелязано и ще пропуснем изцяло часа на срещата.
— Що се отнася до Рембранд — продължи майка ми, — всички говорят за това, че творбите му са посветени на разума и просвещението, на зората на научните изследвания и така нататък, но мен ме побиват тръпки, когато ги гледам колко са учтиви и официални, как се тълпят край масата с трупа, сякаш край бюфета на някой коктейл. Макар че — тя посочи с пръст, — виждаш ли тези двамата, озадачените, в дъното? Те не гледат тялото, гледат към нас. Гледат теб и мен. Сякаш ни виждат, застанали пред тях, двама души от бъдещето. Стъписани са. „Какво правят тези хора тук?“ Много убедително. От друга страна — тя описа с пръст във въздуха очертанията на трупа — тялото далеч не е нарисувано натуралистично, ако се загледаш. Забелязваш ли странното сияние, което то излъчва? Почти като че ли става дума за аутопсия на извънземно. Виждаш ли как тази светлина озарява лицата на хората, които са свели погледи към него? Сякаш тялото излъчва собствена светлина? Той го рисува, придавайки му такива радиоактивни качества, защото трябва да привлече вниманието ни към него — иска то да се набива в очи. И ето тук — тя посочи разрязаната ръка — виждаш ли как привлича внимание, рисувайки я толкова голяма, диспропорционална по отношение на останалите части на тялото? Дори я е обърнал, така че палецът е от погрешната страна, забелязваш ли? Е, това не е случайно допусната грешка. Кожата е смъкната от ръката — това виждаме незабавно, нещо никак не е наред — но обръщайки палеца, той подчертава това усещане за нередност, прави го още по-силно, така че то се възприема подсъзнателно; нещо наистина, несъмнено не е наред, дори да не можем да преценим какво точно. Много хитър трик.