Стояхме зад тълпа азиатски туристи, пред нас имаше толкова много глави, че аз почти не виждах картината, но не ме беше грижа, защото бях забелязал онова момиче.
Тя също ме беше забелязала. Хвърляхме си по някой поглед, докато вървяхме из залите. Дори не бях в състояние да преценя какво толкова интересно намирах у нея, тъй като беше по-малка от мен и изглеждаше малко странно — изобщо не приличаше на момичетата, по които хлътвах обикновено, сериозни, сдържани красавици, които хвърляха презрителни погледи наоколо си и излизаха с големите момчета. Това момиче имаше яркочервена коса; движенията й бяха бързи, лицето й имаше остри черти и лукаво, странно изражение, а и цветът на очите й беше странен — златист, меденокафяв. И макар да беше прекалено слаба, сякаш се състоеше само от лакти, и в известен смисъл почти грозна, у нея имаше нещо, от което коленете ми омекваха. Тя размахваше ожулен калъф за флейта — сигурно беше от града, а не туристка, може би отиваше на урок по музика. А може и да не е така, мислех си, минавайки зад нея, докато вървях подир майка си към следващата зала; дрехите й бяха малко невзрачни, като че ли идваше от предградията; вероятно беше туристка. Но все пак се движеше по-уверено от повечето момичета, които познавах; и лукавите, невъзмутими погледи, които ми хвърляше, когато минаваше покрай мен, ме влудяваха.
Тътрех се подир майка си, слушайки думите й с половин ухо, когато тя спря пред една картина така рязко, че аз почти се блъснах в нея.
— О, извинявай! — каза майка ми, без да ме погледне, и отстъпи назад, за да си осигури повече пространство. Лицето й изглеждаше така, сякаш някой бе насочил лъч светлина към него.
— Това е картината, за която ти говорех — каза тя. — Не е ли удивителна?
Сведох глава към майка си в израз на внимание към думите й, но очите ми се плъзнаха обратно към момичето. С нея вървеше някакъв смешен стар, белокос чешит — ако се съдеше по острите му черти, подобни на нейните, трябва да й беше роднина, може би дядо; с пепитено палто и дълги, тесни обувки с връзки, които блестяха като стъкло. Очите му бяха сближени, носът — закривен надолу като птичи клюн; той накуцваше — всъщност цялото му тяло беше изкривено на една страна, едното му рамо беше по-високо от другото; ако това изкривяване беше още малко по-изявено, би могъл да мине за гърбав. Но независимо от всичко от него се излъчваше някаква елегантност. Накуцваше весело, дружелюбно край момичето, личеше си, че я обожава — накланяше глава към нея, внимавайки къде стъпва.
— Това е може би първата картина, която обикнах истински — казваше майка ми. — Няма да повярваш, но я открих в една книга, която вземах от градската библиотека, когато бях дете. Седях на пода до леглото си и я гледах с часове, напълно очарована — от този дребосък! Искам да кажа, удивително е колко много може да се научи за една картина, когато прекарваш дълго време с репродукцията й, дори ако репродукцията не е толкова добра. Започнах с това, че обикнах птицата — така, както се обиква домашен любимец, нещо подобно, а впоследствие се влюбих и в начина, по който тя е нарисувана — тя се засмя. — Всъщност „Урок по анатомия“ беше в същата книга, но всяваше истински ужас у мен. Всеки път, когато отворех неволно на тази страница, затварях книгата с трясък.
Момичето и старецът бяха застанали близо до нас. Смутен от близостта им, аз се приведох напред и се взрях в картината. Беше малка, най-малката в изложбата, а и най-простичката: жълтопера птичка, изобразена на обикновен, светъл фон, тъничкото й като клонка краче бе привързано към поставката, на която бе кацнала.
— Той бил ученик на Рембранд и учител на Вермеер — каза майка ми. — А тази единствена, малка картина всъщност е липсващото звено от веригата, която ги свързва — тази чиста, ясна дневна светлина, тук можеш да видиш откъде Вермеер е взел своята светлина. Разбира се, като дете не знаех за историческата стойност на картината, а и това не ме вълнуваше. Но тя съществува.
Отстъпих назад, за да огледам по-добре картината. Образът на малкото създание беше откровен и реалистичен — в него нямаше нищо сантиментално; а нещо в спретнатото, стегнато, сгушено в себе си телце — в живия му, бдителен поглед, ме караше да си спомням снимки на майка ми като дете: птичка с тъмна шапчица и нетрепващ поглед.
— Това е прочута трагедия в историята на Холандия — казваше майка ми. — Голяма част от града била унищожена.
— Кое?
— Трагедията в Делфт. Когато загинал Фабрициус. Не чу ли учителката, която разказваше на децата тази история?