Бях го чул. Сред картините имаше три ужасни пейзажа, дело на художник на име Егберт ван дер Пул, различни аспекти на една и съща опожарена пустош: руини от изгорели къщи, вятърна мелница с изпокъсани криле, задимено небе, в което кръжаха врани. Някаква дама с делови вид обясняваше на висок глас на група ученици на прогимназиална възраст как през седемнайсети век в Делфт се взривила фабрика за барут, и че художникът бил толкова преследван и измъчван от мисълта за гибелта на неговия град, че постоянно я рисувал.
— Е, този Егберт бил съсед на Фабрициус, той почти се побъркал след експлозията, поне на мен така ми се струва, но Фабрициус загинал и ателието му било унищожено. Заедно с почти всички негови картини — с изключение на тази — тя сякаш чакаше аз да кажа нещо, но тъй като не проговорих, продължи: — Той е един от най-големите художници на своето време, а това е една от най-великите епохи на живописта. Бил е много, много прочут по онова време. Но е тъжно, защото са оцелели само пет-шест от всички негови произведения. Всичко останало е изгубено — всичко, което е създал.
Момичето и дядо му стояха тихо наблизо, заслушани в думите на майка ми, а това ме смути донякъде. Отклоних поглед, а после — неспособен да се удържа — погледнах отново към тях. Стояха съвсем наблизо, толкова близо, че ако протегнех ръка, бих могъл да ги докосна. Тя побутваше стареца и го подръпваше за ръкава, дърпаше ръката му, за да му пошепне нещо в ухото.
— Така или иначе, ако питаш мен — продължаваше майка ми, — това е най-забележителната картина в цялата изложба. Фабрициус показва нещо, което е открил съвсем сам, което не е било познато на нито един художник на света преди него — дори на Рембранд.
Много тихо — толкова тихо, че едва я чух — момичето прошепна:
— Цял живот ли е трябвало да прекара така?
Бях си задал същия въпрос: привързаното краче, верижката изглеждаха ужасно; дядото й отговори нещо тихо, но майка ми (която като че ли изобщо не ги забелязваше, макар да стояха точно до нас) отстъпи назад и каза:
— Толкова загадъчна картина, и толкова проста. Всъщност излъчва нежност — сякаш те подканва да приближиш, нали? След всички тези мъртви фазани, покрай които минахме — това мъничко, живо създание.
Позволих си отново да хвърля крадешком поглед към момичето. Тя беше отпуснала тежестта си на един крак, извъртяла бедрото си на една страна. После — съвсем внезапно — се обърна и срещна погледа ми; объркан, почувствах как сърцето ми подскочи и извърнах очи.
Как ли се казваше? Защо не беше на училище? Бях се опитал да прочета името, надраскано на калъфа на флейтата, но дори когато се привеждах дотолкова, колкото се осмелявах, за да не бъда забелязан, не успявах да разчета смелите, остри букви, по-скоро изрисувани, отколкото изписани с маркер — като надпис, надраскан със спрей на вагон в метрото. Второто име беше късо, само от четири или пет букви; първата приличаше на P — а може би беше R?
— Да, несъмнено, хората умират — говореше майка ми. — Но сърцето ме боли, когато си помисля как ненужно губим различни неживи неща. От обикновена небрежност. В пожари, войни. Партенонът, ползван като склад за амуниции. Мисля си, че всяко нещо, което сме успели да спасим в хода на историята, е истинско чудо.
Дядото се беше отдалечил на разстояние от няколко картини, но момичето се бавеше, вървеше на няколко крачки зад него, и постоянно поглеждаше към майка ми и мен. Имаше прекрасна кожа: млечнобяла, ръцете й бяха сякаш изваяни от мрамор. Фигурата й беше спортна, но беше прекалено бледа за тенисистка; може би беше балерина или тренираше гимнастика, или може би дори скокове във вода — може би тренираше до късно в сенчести закрити басейни, сред кънтящо ехо, отражения и тъмни облицовъчни плочи. Представих си я как скача, изопнала гърди, с изпънати пръсти на краката, гмурва се безшумно към дъното на басейна, в лъскав черен бански костюм, а мехурчетата кипят и се отправят нагоре, отделяйки се от малкото й, стегнато телце.
Защо се вманиачавах така по отношение на някои хора? Нормално ли беше да се вкопчвам така трескаво в непознати, с такива живи фантазии за тях? Не ми се вярваше. Невъзможно ми бе да си представя как някакъв произволно подбран минувач от улицата развива точно такъв интерес към мен. И все пак, това беше основната причина да влизам в онези къщи заедно с Том: непознатите ме привличаха неудържимо, исках да знам каква храна ядат и от какви чинии се хранят, какви филми гледат и каква музика слушат, да надничам под леглата им и в тайните им чекмеджета, в нощните им шкафчета и в джобовете на палтата им. Често срещах по улиците интересни хора и мислите за тях нарушаваха спокойствието ми дни наред, представях си как живеят, съчинявах разни истории за тях, докато пътувах с метрото или автобуса през града. Бяха минали години, а аз не бях престанал да мисля за тъмнокосите деца в униформа на едно католическо училище — бяха брат и сестра; бях ги видял веднъж на гарата Гранд Сентръл буквално да се опитват да откопчат баща си от вратата на някакъв долнопробен бар, дърпайки го за ръкавите на сакото. Не бях забравил и онова крехко момиче с цигански черти в инвалидната количка пред хотел „Карлайл“, което говореше задъхано на италиански, обръщайки се към пухкавото кученце в скута си, докато някакъв отракан на вид господин със слънчеви очила (баща й? бодигард?), застанал зад инвалидната количка, разговаряше явно за някакви сделки по телефона си. В продължение на години превъртах тези непознати в мислите си, питах се кои ли са, какъв ли е животът им, и сега знаех, че ще се прибера у дома и ще продължавам да си задавам въпроси за това момиче и дядо му по същия начин. Старецът имаше пари; личеше си по облеклото му. Защо бяха само двамата? Откъде ли бяха? Може би бяха представители на някоя от старите, разклонени нюйоркски фамилии — музиканти, учени, някое от онези многобройни семейства от Уест Сайд с интерес към изкуствата, каквито може да бъдат срещнати около университета „Кълъмбия“ или на матинета в „Линкълн Сентър“. А може би този грозноват, благовъзпитан старец изобщо не й беше дядо. Възможно бе да е учител по музика, а тя да е феноменална изпълнителка на флейта, открита от него в някой малък градец и доведена тук, за да свири в „Карнеги Хол“…