— Тио? — каза внезапно майка ми. — Чу ли какво говорех?
Гласът й ме накара да се върна отново към себе си. Бяхме в последната зала от изложбата. По-нататък беше магазинът с картички и сувенири, касата, лъскави редици с албуми — а майка ми за съжаление не беше забравила да следи времето.
— Трябва да погледнем дали още вали — казваше тя. — Остава ни още малко време — хвърли поглед към часовника, после погледна покрай мен към стрелката, сочеща изхода, — но си мисля, че ще е по-добре да сляза долу, за да се опитам да открия нещо за Матилд.
Забелязах как момичето наблюдава майка ми, докато тя говореше — очите му се плъзгаха любопитно по гладката й, тъмна коса, прибрана в опашка, по пристегнатия в кръста лъскав бял шлифер — и за момент ми се стори вълнуващо да я видя така, както я виждаше момичето, като една непозната. Дали бе забелязала, че носът на майка ми беше съвсем лекичко изкривен накрая, там, където го беше счупила, когато паднала от едно дърво като дете? Или как черните кръгове около светлосините ириси на очите й придаваха малко диво изражение, напомняха на животно, вперило поглед в плячката си някъде сред пусто поле.
— Знаеш ли — майка ми хвърли поглед през рамо, — ако нямаш нищо против, може да изтичам обратно, за да хвърля набързо още един поглед на „Урок по анатомия“, преди да си тръгнем. Не можах да се доближа до картината, а се опасявам, че може и да не успея да дойда втори път, преди да закрият изложбата — и тя тръгна, с бързо потракващи токчета, после се обърна, сякаш казваше: идваш ли с мен?
Това беше толкова неочаквано, че за миг не съобразих какво да кажа.
— Ммм — отвърнах, възвръщайки си присъствието на духа, — ще се срещнем в магазина.
— Добре — каза тя. — Ще ми купиш няколко картички, нали? Ще се върна след минутка.
И продължи забързано нататък, преди да успея да й отговоря. С бясно туптящо сърце, без да мога да повярвам на късмета си, гледах как тя се отдалечава бързо от мен в белия си шлифер. Ето го, това беше моят шанс да заговоря момичето; но какво бих могъл да й кажа, мислех трескаво, какво да й кажа? Пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, поех си един-два пъти дъх, за да се успокоя и — с бълбукаща в стомаха възбуда — се обърнах към нея.
Но установих стъписано, че нея вече я нямаше. Погледнах нервно към пустия вход на залата. После пъхнах още по-надълбоко ръцете си в джобовете, и с пламнало лице тръгнах демонстративно по цялата дължина на галерията. Минутите минаваха; всеки момент майка ми щеше да се върне; и макар да знаех, че няма да събера смелост да се доближа до момичето и действително да му кажа нещо, можех поне да го огледам добре за последен път. Наскоро бях останал буден до късно, за да гледаме двамата с майка ми „Гражданинът Кейн“, и бях особено запленен от идеята, че човек може да забележи някоя очарователна непозната, разминавайки се с нея, и да я помни до края на живота си. Някой ден и аз можеше да стана като стария човек от филма, облегнат назад в креслото си с поглед, зареян надалеч, и да разказвам: „Да, това беше преди петдесет години, и аз никога повече не видях червенокосото момиче, но знаете ли какво? През всичкото това време не е минал и месец, през който да не съм мислил за нея.“