За момент не бях сигурен; заслушах се внимателно; и тогава телефонът пропя отново — мелодията звучеше малко неестествено, далечна, забавена. Заопипвах несръчно из разрухата около мен — измъквайки потънали в прах детски чантички и леки раници, отдръпвайки рязко ръце, когато докоснех нещо горещо или къс счупено стъкло, все по-обезпокоен от начина, по който купчините отломки поддаваха под краката ми на места и от меките, неподвижни купчини, които бях забелязал с периферното си зрение.
Дори след като се убедих, че не съм чул никакъв телефон, че шумът в ушите ми ме е заблудил, продължавах да търся, вкопчен с немислещата упоритост на робот в тези механични жестове. Сред химикалки, дамски чанти, портфейли, счупени очила, хотелски карти, пудриери, парфюми и лекарски рецепти (Ройтман, Андреа, алпразолам, 25 мг.), открих връзка ключове с фенерче на нея и неработещ телефон — зареден наполовина, без обхват, който пуснах в сгъваемата найлонова пазарска торба, която бях открил в някаква дамска чанта.
Задъхвах се, полузадушен в прахта от мазилка, главата ме болеше така, че едва гледах. Искаше ми се да седна, но нямаше къде.
Тогава зърнах бутилка с вода. Очите ми се стрелнаха бързо и се залутаха из хаоса, докато я видях отново, на около петнайсет фута от мен, полузаровена в купчина боклуци; мернах само частица от етикета, познат оттенък на мразовито синьо.
Тежко, с усилие, сякаш газех из сняг, започнах да снова и лъкатуша сред отломките, а под стъпките ми боклуците се трошаха с остро изпукване, като лед. Но не бях стигнал много далеч, когато с ъгълчето на окото си забелязах някакво движение на пода, набиващо се на очи сред общата неподвижност, раздвижване на бяло в бяло.
Спрях. После изгазих още няколко крачки напред. Беше мъж, проснат по гръб, покрит от глава до пети с прах. Беше така добре скрит в разрухата, покрита със ситна като пудра пепел, че формата му се очерта едва след миг: варовикова фигура на фон от варовик, той се опитваше да се изправи, досущ като статуя, съборена от пиедестала си. Когато наближих, видях, че човекът беше стар и много слаб, фигурата му беше разкривена, сякаш беше гърбав; косата му — доколкото я имаше — стърчеше право нагоре; едната страна на лицето му беше изпъстрена с грозни петна от изгаряне, а главата му над едното ухо представляваше ужасяваща, лепкава черна маса.
Когато се добрах до мястото, на което лежеше той — неочаквано бързо — той посегна бързо с побелялата си от мазилка ръка и се вкопчи в ръката ми. Обзет от паника, се дръпнах назад, но той ме стисна още по-здраво, и започна да кашля, да кашля влажно, мъчително.
Къде…?, питаше сякаш той. Къде…? Опитваше се да погледне нагоре към мен, но главата натежаваше на врата му и той отпускаше брадичка на гърдите си, така че се налагаше да се взира към мен изпод вежди като хищник. Но очите на обезобразеното му лице бяха интелигентни и пълни с отчаяние.
— О, Господи — казах, навеждайки се да му помогна, — чакайте, чакайте — а после млъкнах, защото не знаех какво да правя. Долната половина на тялото му лежеше на пода, усукана като куп мръсни дрехи. Той се подпря на ръце — енергично, стори ми се, устните му се задвижиха, продължаваше да се опитва да се изправи. От него се носеше остър мирис на изгоряла коса и изгоряла вълна. Но долната част на тялото му сякаш бе отделена от горната; той се закашля и се строполи обратно.
Озърнах се в опит да се ориентирам, объркан поради удара по главата, без никаква представа от времето, не знаех дори ден ли е или нощ. Величествената пустота на това място ме озадачаваше — рядко срещаната височина на пространството, изпълнено с пластове дим, които се преплитаха и издуваха, издигайки се като тенти към мястото, където би трябвало да бъде таванът (или небето). Но макар все така да нямах представа къде се намирам и защо съм тук, все пак разрухата наоколо будеше у мен някакви спомени за видяно на кино тичане в светлината на аварийни лампи. Бях гледал по интернет кадри от взривяването на един хотел в пустинята, и на тези кадри подобните на кутийки от пчелна пита стаи бяха застинали в подобна ярка светлина.
Тогава си спомних за водата. Отстъпих назад, оглеждайки се навсякъде около себе си, докато сърцето ми подскочи, защото бях видял отново синия проблясък в прахта.
— Вижте — казах и започнах да отстъпвам. — Аз просто…
Старецът ме гледаше едновременно с надежда и с отчаяние, като умиращо от глад куче, което няма сили да върви.