— Не… чакайте. Ще се върна.
Залитах като пиян сред отломките — сновях, ровех се, газех, повдигайки високо колене, сред най-различни вещи, лутах се сред тухли, цимент, обувки, чанти и цели обгорели късове, които предпочитах да не заглеждам по-отблизо.
Бутилката беше пълна почти догоре и гореща на пипане. Но още при първата глътка гърлото ми пое инициативата и аз бях изгълтал почти половината — топла като вода за миене, с вкус на пластмаса, преди да осъзная какво върша, да си наложа да я затворя и да я поставя в торбата, за да я отнеса при него.
Коленичих край стареца. В коленете ми се забиваха камъни. Той трепереше, дишането му беше хрипливо и неравно; погледът му не срещаше моя, а се луташе някъде нагоре и се спираше с капризно упорство върху нещо, което аз не виждах. Опитвах се да извадя бутилката с вода, когато той протегна ръка и докосна лицето ми. Внимателно, със старите си, костеливи пръсти, той отметна косата от очите ми, измъкна една стъклена тресчица, забила се във веждата ми, после ме потупа по главата.
— Хайде, хайде — гласът му беше много слаб, много скърцащ, много сърдечен, от гърдите му се изтръгваше ужасяващо свирене. Двамата се гледахме в продължение на един дълъг миг, който никога не забравих — приличахме всъщност на две животни, срещнали се по здрач — и тогава сякаш в очите му просветна ясна, красива искра и аз видях създанието, което той бе в действителност — а и той, струва ми се, видя мен. За миг между нас възникна жужаща връзка, сякаш бяхме два свързани двигателя.
После той се отпусна назад, толкова тежко, та за миг реших, че е издъхнал.
— Ето — казах смутено, пъхвайки ръка под раменете му, — така е добре.
Повдигнах главата му, доколкото можах, и му помогнах да отпие от бутилката. Той успя да глътне много малко, остатъкът се стече по брадичката му.
Отново се отпусна назад. Усилието се оказа прекалено голямо за него.
— Пипа — произнесе той с усилие.
Сведох поглед към обгореното му, зачервено лице, развълнуван от нещо познато в очите му, които бяха ръждивокафяви и ясни. Бях го видял по-рано. Бях видял и момичето видях я като на моментна фотография, с чистите цветове на есенни листа: ръждивокафяви вежди, меденозлатисти очи. Неговите очи отразяваха нейните. Къде беше тя?
Той се опитваше да каже нещо. Напуканите му устни се движеха. Искаше да знае къде е Пипа.
Поемаше с усилие дъх, гърдите му хриптяха.
— Вижте — казах разтревожено, — опитайте се да лежите спокойно.
— Трябва да вземе метрото, така ще е по-бързо. Освен ако не я докарат с кола.
— Не се безпокойте — казах аз и се приведох по-близо до него. Не се притеснявах. Бях убеден, че някой скоро ще се добере до нас. — Ще почакам, докато дойдат.
— Толкова си мил — ръката му (студена, суха като пепел) стисна моята. — Не те бях виждал, откакто беше малко момче. Но последния път, когато разговаряхме, беше вече пораснал.
— Но аз съм Тио — отвърнах, след като замълчах смутено за миг.
— Разбира се — погледът му беше уверен и сърдечен, също като ръкостискането му. — И съм уверен, че направи възможно най-добрия избор. Онзи Моцарт е толкова по-приятен от Глук, не мислиш ли?
Не знаех какво да отговоря.
— И за двама ви ще бъде по-лесно. Толкова сурово се отнасят с вас, децата, на прослушвания… — закашля се. Устните му овлажняха от гъста, червена кръв. — Не дават втора възможност.
— Чуйте ме… — струваше ми се нередно да го оставям да ме мисли за някой друг.
— О, но вие свирите толкова прекрасно, и двамата. Онази пиеса в сол мажор. Все се върти в главата ми. Леко, леко, съвсем на косъм…
Той изтананика няколко ноти, безформена фраза. Песен. Беше песен.
— … и сигурно съм ти разказвал как ходех на уроци по пиано при онази стара арменка? На палмата живееше един зелен гущер, зелен като ментов бонбон, обичах да го търся… шмугваше се по перваза на прозореца… вълшебни светлинки в градината… du pays saint8… стигаше се за двайсет минути пеш, но ми се струваше, че изминавам цели мили…
Той притихна за кратко; чувствах как разумът му се отдалечава от мен, въртейки се като листо в поток. После водата го върна обратно и той отново дойде на себе си.
— А ти? На колко години си сега?
— Тринайсет.
— Във френския лицей?
— Не, училището ми е в Уест Сайд.
— И по-добре, бих казал. Всички тези часове по френски! Прекалено много лексика за едно дете. Nom et prenom9, животински видове и тяхната еволюция. А всъщност е просто форма на колекциониране на насекоми.