Той ме погледна право в лицето, търсейки някакъв проблясък на разбиране, а когато не го откри, отново започна да се мъчи да стане.
— Пожарът — каза той с бълбукащ глас. — Вилата в Ма’ади. On a tout perdu10.
Той отново млъкна и се закашля. Мехурчета червеникава пяна се появиха от ноздрите му. Насред цялата тази нереална картина, сред каменни грамади и пречупени монолити, изпитах като насън чувството, че не съм оправдал очакванията му, че поради несръчността и незнанието си съм се провалил в изпълнението на някаква задача като онези от приказките. Въпреки че никъде сред тези разпилени камъни не се виждаше огън, аз запълзях и пъхнах картината в найлоновата торба, за да не може той да я вижда, след като видът й го разстройваше толкова много.
— Не се безпокойте — казах. — Аз ще…
Той се беше успокоил. Постави ръка върху китката ми, погледът му беше ясен и спокоен, и аз почувствах студения полъх на едно неразумно съждение. Бях направил онова, което се очакваше от мен. Всичко щеше да бъде наред.
Докато се наслаждавах на задоволството, дарявано от тази преценка, старецът стисна успокояващо китката ми, като че ли бях произнесъл на глас разсъжденията си. Ще се измъкнем оттук, каза той.
— Знам.
— Увий я във вестници и я постави на самото дъно на куфара, скъпи. При другите редки и ценни вещи.
От облекчението, че той се е успокоил, и поради изтощението от болката в главата споменът за майка ми трепна с крилца и отлетя като нощна пеперуда, аз се разположих до него и притворих очи, обзет от странно усещане за удобство и сигурност. Сякаш отплавах в някакъв сън. Той говореше малко несвързано, под нос: чуждестранни имена, цифри и суми, няколко думи на френски, но предимно на английски. Някакъв човек щял да дойде да види мебелите. Абду щял да има неприятности, защото хвърлял камъни. И все пак, всичко това сякаш имаше смисъл, аз виждах градината с палми, пианото и зеления гущер на стъблото на едно дърво, сякаш прелиствах албум с фотографии.
Помня, че в един момент попита „Ще успееш ли да се прибереш сам, момчето ми?“.
— Разбира се — лежах на пода до него, главата ми беше на едно ниво с изкривената му гръдна кост, така че можех да чувам всеки хрип и всяко секване на дъха му. — Пътувам сам всеки ден.
— А къде каза, че живееш сега?
Ръката му почиваше на главата ми, съвсем леко, както човек поставя ръка на главата на обичано куче.
— Източна Петдесет и седма улица.
— О, да! Близо до Le Veau d’Or11, нали?
— Да, на няколко преки.
Le Veau d’Or беше ресторант, който майка ми обичаше да посещава навремето, когато имахме пари. Там за първи път бях ял охлюви, там отпих за първи път Marc de Bourgogne12 от чашата на майка ми.
— Към Парк Авеню, така ли беше?
— Не, по-близо до реката.
— Достатъчно близо е, момчето ми. Сладкиши от разбит белтък, хайвер… Как се влюбих в този град първия път, когато го видях! Но вече не е същото, нали? Всичко ми липсва ужасно, а на теб? Балконът и…
— Градината — обърнах се да го погледна. Парфюми и мелодии. Затъвайки в недоумение като в блато, започнах да си мисля, че е бил близък приятел на семейството, за чието съществувание съм забравил, някакъв отдавна изгубен роднина на майка ми…
— О, майка ти! Милата! Никога няма да забравя първия път, когато дойде у нас да свири. Беше най-красивото малко момиченце, което съм виждал някога.
Откъде бе разбрал, че мисля за нея? Понечих да го попитам, но той бе заспал. Очите му бяха затворени, но дишаше бързо и тежко, сякаш тичаше, за да се спаси от нещо.
Аз самият се унасях — в ушите ми отекваше дразнещ звънтеж, в устата си чувствах метален вкус, като че ли бях на зъболекар — и можеше да изпадна отново в безсъзнание и да си остана така, ако в някакъв момент той не ме беше разтърсил силно, и аз се стреснах, обзет от паника. Старецът мънкаше нещо и подръпваше показалеца си. Беше смъкнал пръстена си, масивен златен пръстен с гравиран камък; опитваше се да ми го даде.
— Вземете го, не го искам — казах и се отдръпнах плахо. — Защо правите това?
Но той го притисна в дланта ми. Дишаше грозно, с бълбукане.
— Хобарт и Блакуел — произнесе старецът. Гласът му звучеше така, като че ли се давеше, но не в нещо, което го заобикаляше, а в нещо, което го изпълваше. — Звъни на зеления звънец.
— Зеления звънец — повторих колебливо.
Главата му се залюшка напред-назад, като че ли беше мъртвопиян, устните му трепереха. Премреженият му, невиждащ поглед се плъзна по мен и ме накара да изтръпна.