— Кажи на Хоуби да се махне от магазина — каза той с мъка.
Гледах невярващо кръвта, която се стичаше на струйка от ъгъла на устата му. Беше разхлабил вратовръзката си, дърпайки я рязко; казах „дайте“ и посегнах да помогна, но той бутна ръцете ми настрана.
— Да заключи касата и да се маха! — хриптеше той. — Баща му е пратил някакви хора да го пребият…
Той подбели очи; клепачите му трепнаха. После сякаш се спихна, стана почти плосък, като че ли въздухът бе изсмукан от него, изминаха трийсет секунди, четиридесет, през които приличаше на куп стари дрехи, но после — така рязко, че подскочих — гръдният му кош се изду шумно като ковашки мях и той изкашля на тласъци съсирена кръв, опръсквайки ме от глава до пети. Поизправи се на лакти, доколкото му стигаха силите — и в продължение на трийсет секунди диша тежко като куче, гърдите му се повдигаха трескаво, нагоре-надолу, нагоре-надолу, беше впил очи в нещо, което аз не виждах, стискайки през цялото време ръката ми, сякаш, ако успееше да не я изпусне, всичко щеше да бъде наред.
— Добре ли сте? — попитах — с трескава настоятелност, почти разплакан. — Чувате ли ме?
Докато старецът се бореше и се мяташе като риба на сухо, аз държах главата му, или поне се опитвах да го сторя, но не знаех как и се боях да не му причиня болка, а през цялото време той стискаше ръката ми така, сякаш беше провесен от покрива на висока сграда и щеше всеки момент да падне. Всеки дъх бе съпроводен от отделно, гъргорещо надигане на гърдите, сякаш повдигаше тежък камък с огромно усилие, а после го изпускаше, отново и отново. За миг ме погледна право в очите, от устата му бликна кръв, той сякаш се канеше да каже нещо, но думите се загубиха в бълбукащата по брадичката му струя.
После — за мое огромно облекчение — той се поуспокои, притихна, вече не стискаше толкова силно ръката ми, омекваше, имах чувството, че потъва, увлечен от водовъртеж, сякаш отплаваше надалеч от мен, понесен по гръб от водата.
— По-добре ли сте? — попитах, и тогава…
Капнах внимателно малко вода в устата му — устните му се раздвижиха, видях ги да мърдат; тогава, отпуснат на колене, като младия слуга от някоя приказка, избърсах кръвта от лицето му с кърпичката от индийска коприна, която извадих от джобчето на сакото му. Докато той застиваше — мъчително бавно, на степени и градуси — в неподвижност, аз се отпуснах назад, на пети, взрях се внимателно в опустошеното му лице и казах:
— Ало?
Единият тънък като хартия, полузатворен клепач със синкави вени потрепна като от тик.
— Ако ме чувате, стиснете ръката ми.
Но ръката му лежеше отпуснато в моята. Седях, гледах го и не знаех какво да правя. Беше време да тръгвам, крайно време беше — майка ми се беше изразила съвсем ясно — и все пак не виждах изход от пространството, в което се намирах, а всъщност в някои отношения не можех и да си представя как бих могъл да бъда някъде другаде — ако някъде съществуваше друг свят извън този. Сякаш изобщо не бях водил друг живот.
— Чувате ли ме? — попитах за последен път, приведох се и доближих ухо до окървавената му уста. Но не долових нищо.
vi.
Тъй като не исках да го смутя, в случай че просто си почиваше, се изправих колкото можех по-безшумно. Всичко ме болеше. В продължение на няколко мига стоях и гледах надолу към него, бършейки ръце в училищния си блейзър — кръвта му бе навсякъде по мен, ръцете ми лепнеха от нея — а после започнах да оглеждам лунния пейзаж от отломки в опит да се ориентирам и да намеря най-подходящия път, по който да изляза.
Когато — с известно затруднение — си проправих път към центъра на пространството, или към това, което ми приличаше на негов център, видях врата, пред която висяха всякакви отломки, обърнах се и започнах да се промъквам в обратната посока. Там пък беше паднала носеща греда, в резултат на което тухлите се бяха сринали на купчина, висока почти колкото мен, а отгоре бе зейнал димящ отвор, достатъчно широк, за да може през него да мине автомобил. Започнах с мъка да се катеря по бетонните късове и да ги заобикалям — но не бях напреднал много, когато разбрах, че ще се наложи да избера другата посока. Бледи пламъци ближеха далечните стени на онова, което някога беше сувенирният магазин на музея, пръскаха и плюеха искри в сумрачното пространство, част от което беше много по-ниско от нивото, на което би трябвало да бъде подът.
Не ми харесваше видът на другата врата (плочите на пода пред нея бяха покрити с червени петна, от купчина трошляк стърчеше мъжка обувка), но поне по-голямата част от отломките пред нея не бяха много масивни. Заклатушках се отново натам, привеждайки се под жиците, които ръсеха искри от тавана, сложих торбата на рамо, поех си дълбоко дъх и се гмурнах с главата напред сред разрушенията.