Незабавно започнах да се задушавам от дима, задави ме остра миризма на химикал. Кашлях и се молех да не се натъквам на повече провиснали оголени проводници, търсейки пипнешком пътя си, докато ситни камъчета, късове мазилка, по-малки и по-едри парчета от Бог знае какво се откъсваха, ронеха се и влизаха в очите ми.
Някои от строителните материали бяха леки, други — не. Колкото повече напредвах, толкова по-тъмно и по-горещо ставаше. Периодично пътят ми се стесняваше или неочаквано се оказваше препречен, в ушите ми отекваше силен шум, като от насъбрала се тълпа, но не бях сигурен откъде идва. Налагаше се да се промъквам покрай разни неща, понякога вървях, понякога пълзях, не точно виждах, а по-скоро долавях присъствието на трупове сред разрушенията, по плашещата мекота, поддаваща под натиска ми, но по-лоша от нея беше миризмата: на изгорял плат, изгоряла коса и плът, и острият мирис на прясна кръв, който оставяше в устата вкус на мед, калай и сол.
Ръцете ми бяха изпонарязани, коленете ми — също. Промушвах се и заобикалях, опипвах пред себе си, докато се движех, промъквайки се странешком покрай нещо като дълъг дърводелски тезгях или може би греда, докато стигнах до място, където пътят ми беше препречен от плътна маса, която изглеждаше като стена. С усилие — защото мястото беше тясно — аз се поизвърнах, за да бръкна в торбата, трябваше ми светлина.
Исках да намеря ключодържателя-фенерче — той беше на дъното, под картината — но напипах телефона. Включих го — и почти незабавно го изтървах, защото в светлината му видях мъжка ръка, стърчаща между два къса бетон. Спомням си, че дори в ужаса си изпитах благодарност, че е само ръка, макар че така и не успях да забравя тъмните, подпухнали месести пръсти; все още се случва понякога да трепна уплашено, когато някой уличен просяк протегне към мен подобна ръка, почерняла, подпухнала, с нокти, обрамчени в черно.
Оставаше фенерчето — но аз исках да взема телефона. Той хвърляше слаба светлинна в кухината, където се бях озовал, но точно когато се съвзех достатъчно, за да се приведа да го взема, екранчето му изгасна. Отпуснах се на колене и запълзях в тъмното, опипвайки с две ръце камъни и стъкла, твърдо решен да го намеря.
Мислех си, че знам къде е, или поне приблизително, и го търсих вероятно по-дълго, отколкото трябваше; а когато изгубих надежда и се опитах да се изправя, установих, че съм допълзял на някакво място, където беше невъзможно да се изправя — някаква повърхност висеше ниско, на около три инча над главата ми. Нямаше как да се обърна, не можех да се върна заднешком, затова реших да пълзя напред с надеждата, че проходът ще се поразшири, и скоро вече напредвах с болезнени усилия, с глава, извъртяна на една страна, обзет от отчаяното усещане, че ще бъда премазан.
Когато бях четиригодишен, в стария ни апартамент на Седмо Авеню, се заклещих в леглото, което се прибираше в стената — звучи като комично приключение, но всъщност не беше така; мисля си, че щях да се задуша, ако Аламеда, тогавашната ни икономка, не беше чула приглушените ми викове и не ме беше измъкнала. Опитите да се промъквам в това задушно пространство ме накараха да изпитам подобно чувство, но много по-мъчително; заради заобикалящите ме натрошени стъкла и нагорещен метал, заради миризмата на изгорели дрехи и случаите, когато в мен се притискаше нещо меко, за което предпочитах да не мисля. Дребни отломки продължаваха непрестанно да падат върху мен; гърлото ми се пълнеше с прах, кашлях силно и чувствах как ме обзема паника, когато установих, че вече мога да виждам, макар и едва-едва, грубата повърхност на натрошените тухли около мен. Светлина — най-бледият проблясък, който човек би могъл да си представи — се процеждаше едва забележимо отляво, на около шест инча височина от пода.
Приведох се още по-ниско и установих, че гледам като през мъгла към ситната мозайка, покриваща пода на долния етаж. Куп предмети, които ми изглеждаха като съоръжения на спасителен екип (въжета, брадви, лостове и бутилка с кислород, на която пишеше „Противопожарна охрана, Ню Йорк“) лежаха разпилени в безредие по пода.
— Има ли някой? — извиках — и без да чакам отговор, започнах да се промъквам през дупката, спускайки се надолу колкото можех по-бързо.
Дупката беше тясна — ако бях няколко години по-голям, или по-тежък с няколко фунта, може би нямаше да успея да се промъкна. Докато се промушвах, торбата се закачи на нещо и за миг си помислих, че може да ми се наложи да я смъкна от рамото си и да я оставя — независимо от картината, като гущер, който жертва опашката си, но когато я дръпнах в последен опит, тя най-сетне се освободи сред порой от ронеща се мазилка. Над мен имаше някаква греда, върху която като че ли се крепеше голямо количество зидария, и докато се гърчех и промушвах под нея, ми се виеше свят от страх, че тя може да поддаде и да бъда премазан, докато не видях, че някой я е подпрял с крик.