След като успях да се измъкна през дупката, стъпих на крака, коленете ми се подгъваха, бях зашеметен от облекчение.
— Има ли някой? — извиках отново, питайки се защо наоколо има толкова много съоръжения, а никъде не се виждат пожарникари. Галерията беше замъглена от дим, но в по-голямата си част неповредена, прозрачните слоеве пушек ставаха толкова по-плътни, колкото по-нагоре се издигаха, но дори само по разкривените и обърнати към тавана лампи и охранителни камери можеше да се прецени, че някаква страховита сила е преминала като вихрушка през помещението. Бях толкова щастлив, че съм излязъл на открито, че трябваше да минат няколко мига, преди да осъзная колко странно е, че съм единственият, който стои на краката си в помещение, пълно с хора. Всички с изключение на мен лежаха на пода.
Онези, които лежаха наоколо, бяха поне една дузина — и не всички бяха цели. Изглеждаха така, сякаш бяха паднали от голяма височина. Три или четири от телата бяха покрити отчасти с горнища на пожарникарски униформи, изпод които стърчаха крака. Другите лежаха открити, с изцъклен поглед, сред петна, подобни на следи от експлозия, от пръскаща и плискаща течност, като след гигантска кървава кихавица, носещи усещането за истерично движение сред общата неподвижност. Спомням си особено ясно една дама на средна възраст, чиято опръскана с кръв блуза беше с десен на яйца от Фаберже, приличаше всъщност на блуза, която тя можеше да е купила от сувенирния магазин на музея. Очите й — очертани с черен грим — се взираха безизразно в тавана; а тенът й беше очевидно изкуствен, тъй като кожата й бе запазила свежия си прасковен оттенък, макар че горната част на главата й липсваше.
Помръкнали маслени бои, потъмнели златни рамки. Със ситни крачки отидох към средата на помещението, залитах леко, губех равновесие. Чувах собственото си хрипливо вдишване и издишване, звукът беше странно плитък, кошмарно тих. Не исках да гледам, но не можех иначе. Дребен азиатец, предизвикващ жалост в бежовото си дълго яке, лежеше свит на кълбо в разширяваща се локва кръв. Видях и един охранител (най-лесна за разпознаване беше униформата, дотолкова зле обгорено беше лицето му) с ръка, извита зад гърба и жестоко разплискана кръв на мястото, където трябваше да е кракът му.
Но основното, най-важното беше това, че сред налягалите на пода хора не разпознах нея. Принуждавах се да ги гледам, всеки поотделно, един по един — а дори понякога да не успявах да се принудя да погледна лицето, нали знаех как изглеждат краката на майка ми, дрехите й, двуцветните чернобели обувки; и дълго след като се бях убедил, че нея я няма, се насилвах да остана сред телата, сгушен, със затворени очи, като болен гълъб.
В следващата зала имаше още трупове — три тела. Дебел мъж с пуловер на ромбове без ръкави; покрита с рани стара дама; светлокосо момиченце, което ми напомняше на малко пиленце, с червена следа от ожулване на слепоочието, но иначе никъде по него не се забелязваха наранявания. А по-нататък нямаше други тела. Минах през няколко зали, осеяни със спасителни съоръжения, но въпреки петната от кръв по пода в тях нямаше мъртъвци. А когато стигнах до залата, която ми се струваше най-отдалечена, залата, към която тя бе тръгнала, където е била, залата, където беше картината „Урок по анатомия“ — бях прижумял, молех се отчаяно — видях и там същите носилки и апарати, и там, в странната тишина, която отекваше като писък, единствените наблюдатели бяха същите онези двама озадачени холандци, които се бяха взирали от стената в мен и майка ми, сякаш питайки: „Какво правите вие тук?“.
После нещо сякаш прещрака. Дори не помня как се случи; просто изведнъж се озовах на друго място, тичах, тичах през помещения, в които нямаше нищо друго освен димна омара, която придаваше безплътност и нереалност на внушителния им вид. Преди залите бяха изглеждали доста ясно подредени, в криволичеща, но логична поредица, съгласно която всички коридори се вливаха като притоци в голяма река, водеща към магазина за сувенири. Но сега, докато се връщах през тях бързо и се движех в обратна посока, осъзнах, че пътят съвсем не е толкова ясен; постоянно се озовавах пред стени без врати и влизах в задънени помещения. Вратите и входовете не бяха там, където очаквах да ги открия; сякаш от нищото изникваха основи на колони без колони върху тях. Когато завивах прекалено бързо зад един ъгъл, едва не се блъснах в група стражи на Франс Халс: едри, грубовати, червендалести мъже, подпухнали от много бира, същински нюйоркски полицаи на бал с маски. Взираха се студено надолу към мен, с нетрепващи, развеселени погледи, и когато се съвзех, аз отстъпих назад и отново хукнах.