Потвърдих, бяха ми казали, че ще се обадят.
— Безплатна доставка и монтаж — носеше се откъм телевизора. — Не пропускайте да се осведомите за нашето предложение на шестмесечен безлихвен кредит.
— В такъв случай ви желая всичко най-добро — каза жената и затвори.
Апартаментът беше неестествено притихнал; дори високите гласове от телевизора не можеха да пропъдят тишината. Двайсет и един души бяха загинали, а „десетки други“ бяха ранени. Напразно се опитвах да намеря успокоение в цифрата — двайсет и един не беше чак толкова страшно, нали?
Двайсет и един човека — колкото малобройна публика в киносалон или пътниците в полупразен автобус. В часовете по английски класът ни наброяваше с трима повече. Но скоро ме връхлетяха нови съмнения и страхове, така че едва удържах да не изляза тичешком от апартамента, крещейки името й.
Колкото и да ми се искаше да изляза на улицата, за да я търся, знаех, че от мен се очакваше да остана тук. Уговорката беше да се срещаме в апартамента, такова беше желязното ни споразумение още от началното училище, когато се бях прибрал у дома с книжка, озаглавена „Как да постъпваме в случай на бедствия и катастрофи“, изпълнена с рисунки, на които се виждаше как мравки с маски на лицата трупат припаси, подготвяйки се за някакво незнайно бедствие. Бях попълнил кръстословиците и отговорил на всички глупави въпроси (Какво е най-подходящото облекло, което да сложите в раницата с необходими в случай на бедствие вещи? А. Бански костюм. Б. Топли дрехи, няколко броя. В. Хавайска поличка. Г. Алуминиево фолио.) и заедно с майка ми бяхме съставили „Семеен план за реагиране при бедствия“. Планът ни беше прост — да се срещаме у дома. А ако някой от нас не успееше да се добере до вкъщи, трябваше да се обади. Но времето се влачеше, телефонът мълчеше, а броят на загиналите бавно се покачваше — първо до двайсет и двама, после двайсет и петима, и аз отново набрах номера на градските служби за спешно реагиране.
— Да — каза жената, която отговори на обаждането ми, с вбесяващо спокоен глас, — виждам, че вече сте се обаждали, записали сме името й.
— Но… но може би е в болница или нещо подобно?
— Възможно е. Но се опасявам, че не мога да потвърдя. Как се казваше тя? Бихте ли искали да поговорите с някой от нашите психолози?
— В коя болница откарват пострадалите?
— Съжалявам, но наистина не мога…
— „Бет Израел“? „Ленъкс Хил“?
— Вижте, зависи от вида на травмите. Има хора с пострадало зрение, изгаряния, всякакви случаи. Из целия град оперират пострадали…
— Ами хората, за които само преди няколко минути се разбра, че са мъртви?
— Вижте, разбирам състоянието ви, бих искала да мога да ви помогна, но се опасявам, че в моя списък няма Одри Декър.
Очите ми се стрелкаха нервно из стаята. Книгата, която майка ми четеше („Джейн и Прудънс“ на Барбара Пим), лежеше отворена с корицата нагоре на дивана; една от тънките й кашмирени жилетки бе преметната през страничната облегалка на един стол. Тя имаше такива жилетки във всякакви цветове: тази беше светлосиня.
— Може би ще е добре да отидете в „Армъри“15. Там са подготвили някои неща за близките на пострадалите — има храна, много кафе и хора, с които можете да поговорите.
— Но аз само ви питам дали има мъртви, чиито имена още не сте успели да установите? Или ранени?
— Чуйте ме, разбирам вашата тревога. Наистина, наистина бих искала да мога да ви помогна, но просто не мога. Ще ви се обадим веднага щом получим конкретна информация.
— Трябва да намеря майка си! Моля ви! Тя сигурно е в някоя болница. Можете ли да ме посъветвате къде да я търся?
— На колко години сте? — попита с подозрение жената.
Замълчах стъписано, после затворих. Известно време се взирах замаян в телефона, изпитвайки едновременно облекчение и гузност, като че ли бях бутнал нещо и го бях счупил. Когато погледнах надолу към ръцете си и видях, че те треперят, си казах, че не съм ял от доста време — така безразлично, сякаш отбелязвах, че батерията на айпода ми се е изтощила. Никога през живота си, освен веднъж, когато страдах от някакво вирусно стомашно заболяване, не ми се беше случвало да не ям толкова дълго. Затова отидох до хладилника и намерих картонената кутия с останките от снощните спагети „ло мейн“, които изгълтах на барплота, докато стоях прав, уязвим, в ярката светлина на крушката над мен. Макар че имаше още яйца „фу йънг“ и ориз, аз ги оставих за нея, защото можеше да се прибере гладна. Наближаваше полунощ; скоро вече щеше да бъде късно да се поръчва храна от гастронома. След като се нахраних, измих вилицата и чашите от кафе от сутринта, после измих плота, за да не й се налага да върши нищо, когато се прибере; казах си с твърда увереност, че ще й стане приятно, когато види, че съм почистил кухнята вместо нея. Щеше да се зарадва и на това (поне така си мислех), че бях спасил любимата й картина. Можеше и да се ядоса. Но аз имах обяснение.
15
Историческа сграда на Парк Авеню, бивша казарма, строена в края на деветнайсети век в стила на готическото възраждане, понастоящем културен център и седалище на различни организации. — Б.пр.