— Понякога хората стават агресивни без никаква причина — отбеляза Гюри мрачно, включвайки мигача, за да завие към паркинга.
— Дай ми паспорта си — каза Борис.
— Защо?
— Защото смятам да го заключа в жабката, да е тук, когато се върнем. По-добре е да не бъде в теб, за всеки случай. Слагам тук и моя — каза той, вдигайки го високо, за да го видя. — И паспорта на Гюри. Гюри е почтен американски поданик — да — отбеляза той, докато Гюри казваше нещо със смях, — добре ти е на теб, а на мен? Много, много е трудно да се сдобиеш с американски паспорт и аз наистина не искам да го губя. Нали знаеш, Потър — той ме погледна, — че сега в Холандия има закон, който изисква винаги да имаш в себе си документ за самоличност? Правят случайни проверки по улиците — и наказват за неподчинение. Представи си — Амстердам? Що за полицейска държава е това? Кой би повярвал? Тук? Аз — никога. Дори да ме бяха убеждавали сто години. Така или иначе — той затвори и заключи жабката, — по-добре да платим глоба и да се измъкнем с оправдания, отколкото истинските паспорти да са в нас, ако ни спрат.
viii.
Вътре в покрития паркинг, осветен с потискащо пулсираща маслиненозелена светлина, в сектора за дългосрочно паркиране имаше доста свободни места въпреки табелата „Места няма“. Докато паркирахме, някакъв мъж със спортно сако, който дотогава стоеше облегнат на бял „Рейндж Роувър“, хвърли цигарата си, ръсейки оранжеви искри, и тръгна към нашата кола. Оплешивяващ, с авиаторски очила с тъмни стъкла и стегната, военна стойка, той имаше обветреното лице на бивш пилот, представях си го като човек, наблюдавал на монитори работата на деликатни съоръжения на някакъв тестов полигон в Урал.
— Виктор — каза той, когато излязохме от колата, и едва не премаза пръстите ми със силното си ръкостискане. Гюри и Борис получиха силно потупване по гърбовете. След напрегнати встъпителни обяснения на руски, някакъв къдрав тийнейджър с детско личице се измъкна от седалката на шофьора и бе поздравен от Борис с потупване по бузата и закачливо подсвиркване на встъпителните тактове от детската песен On the Good Ship Lollipop193.
— Това е Шърли Ти — обърна се той към мен, рошейки дългите му къдрици. — Шърли Темпъл. Всички му казваме така — можеш ли да се досетиш защо? — и той се засмя, когато момчето неволно се усмихна и на бузите му се появиха дълбоки трапчинки.
— Не се оставяй да те заблуди външният му вид — каза ми Гюри тихо. — Шърли прилича на хлапе, но не отстъпва по смелост и съобразителност на никой от нас.
Шърли ми кимна учтиво — дали говореше английски? като че ли не — и отвори задната врата на „Рейндж Роувър“-а, а ние тримата — Борис, Гюри и аз — седнахме отзад, докато Виктор-Чери седна на мястото до шофьора и заговори с нас оттам.
— Би трябвало да мине лесно — каза ми той с официален тон, докато излизахме от паркинга и завивахме обратно по „Овертоом“. — Обикновена размяна — погледнато отблизо, лицето му беше широко, погледът — буден, устата — малка, строго свита, а суровата му бдителност ме накара да се почувствам малко по-спокоен за логиката на събитията от вечерта или по-скоро отсъствието на логика: смените на коли, липсата на посока и информация, кошмарното съзнание, че всичко ми е напълно чуждо. — Правим услуга на Саша и заради това, разбирате ли, той ще се държи добре с нас.
Дълги, ниски постройки. Светлини на неравни интервали. Имах чувството, че това не се случва, че се случва с някой друг, не с мен.
— Защото — може ли Саша да влезе в някоя банка и да заложи картината? — изреждаше педантично Виктор. — Не. Може ли Саша да отиде в заложна къща и да заложи картината там? Не. Може ли Саша, ако вземем предвид обстоятелствата, при които е извършена кражбата, да се свърже с някой от обичайните си контакти, които има от Хорст, и да получи от тях пари срещу картината? Не. Затова Саша е изключително доволен от появата на загадъчния американец — вие — с когото аз го свързах.
— Саша си инжектира хероин така, както ние с теб дишаме — каза ми тихо Гюри. — Види ли някоя пара, задължително хуква да купува огромни количества дрога.
Виктор-Чери нагласи очилата си.
— Именно. Той не е познавач на изкуството и не е придирчив. Използва картината като кредитна карта с висока лихва или поне така си мисли. Инвестиция за вас — пари в брой за него. Вие ми осигурявате парите — задържате картината като гаранция — той си купува дрога, задържа половината, продава другата и се връща след един месец с двойно по-голяма сума от тази, която сте му дали, за да си прибере картината. Ами ако не се върне след месец с двойно по-голямата сума? Тогава картината е ваша. Както казах, обикновена размяна на залог срещу пари.