— Не, той трябва да го даде лично. Да го получат от неговите ръце. И на чека, и на вносната бележка беше отпечатано името Фаруко Франтишек, „Ситизън Банк“, Ангуила, което допълнително усили усещането за пътуване насън, сякаш бях понесен по някаква бързо движеща се лента и вече нямаше как да спра.
— Фаруко Франтишек? Аз ли съм това? — при тези обстоятелства въпросът изглеждаше логичен — сякаш бях се откъснал от тялото си или най-малкото преминал отвъд хоризонта, на място, свободно от основни понятия от рода на идентичност.
— Не съм избирал името. Взех това, което можех да взема.
— И се предполага, че трябва да се представя така?
Нещо не беше наред с хартията, беше прекалено мека и тънка, а фактът, че на документите пишеше „Ситизън Банк“, а не „Ситизънс Банк“, ги караше да изглеждат неестествено.
— Не, Чери ще те представи.
Фаруко Франтишек. Опитах се безмълвно да изпробвам името, да го превъртя на езика си. Макар да не беше лесно за запомняне, беше достатъчно звучно и чуждестранно, за да носи в себе си нещо от неестествената плътност на тези сякаш загубени в пространството образи — черни улици, трамвайни релси, после отново калдъръм и неонови ангели — бяхме се върнали пак в стария град, пропит от история, непознаваем, канали, стойки с наредени велосипеди, коледни светлини, потрепващи по тъмните води.
— Кога смяташе да му го кажеш? — обърна се Виктор-Чери към Борис. — Нали трябва да знае името си.
— Е, сега вече го знае.
Непознати улици, необясними завои, безлики пространства. Дори бях престанал да се опитвам да чета табелките с имената на улиците и да съхраня известна представа къде се намираме. От всичко около мен — от всичко, което можех да видя — единственото, което можеше да послужи за ориентир, беше луната, плуваща високо над облаците — но и тя, макар и ярка и пълна, кой знае защо изглеждаше някак нестабилна, лишена от тежест, не чистата, сигурна луна над пустинята, а по-скоро нещо като празничен светлинен ефект, който може да изгасне с натискането на един клавиш на компютъра или пък да отплува нанякъде в мрака и да изчезне от поглед.
ix.
„Лилавата крава“ се намираше на безлюдна еднопосочна улица, по която едва можеше да мине кола. Всички околни магазини — аптека, хлебарница, магазин за велосипеди — бяха здраво заключени, не работеше нищо освен един индонезийски ресторант в далечния край на улицата. Шърли Темпъл спря така, че да слезем точно пред заведението. Отсрещната стена беше нашарена с графити: усмихнати личица и стрели, предупредителни знаци за радиоактивност, нарисувана с шаблон светкавица и името Shazam, букви, от които се стичаше кръв, като от плакат за филм на ужасите: „да се държим мило!“
Надникнах през стъклената врата. Заведението беше тясно и дълго, и — на пръв поглед — празно. Лилави стени; плафониери от цветно стъкло; различни, неподхождащи си маси и столове, боядисани в цветове, подходящи за детска градина, светлината беше слаба, като изключим тезгяха с грил до него, и осветения хладилник, който светеше ярко в дъното. Болнави стайни растения; черно-бели снимки на Джон и Йоко с автографи; табло за съобщения, обрасло с брошури и листовки с реклами за сатсанг и йога, както и за различни холистични терапии. Имаше стенопис с арканите на Таро, а на витрината висеше разпечатано на тънка хартия меню, пълно със здравословни храни в духа на Евърет: супа от моркови, супа от коприва, пюре от коприва, пай с леща и орехи — нищо особено съблазнително, но все пак то ми припомни, че за последен път съм се хранил истински, а не поглъщайки само няколко хапки на крак, през онази вечер, когато поръчахме да ни донесат къри в апартамента на Китси.
Борис забеляза, че гледам менюто.
— И аз съм гладен — каза той с малко официален тон. — Ще отидем заедно в „Блейкс“, на истинска, хубава вечеря. След двайсетина минути.
— Няма ли да влезеш?
— Още не — той стоеше малко встрани от мен, така че да не могат да го видят през стъклената врата, и се оглеждаше нагоре-надолу по улицата. Шърли Темпъл обикаляше наоколо с колата. — Не стой тук, да не те видят, че говориш с мен. Влез с Виктор и Гюри.
Човекът, който се довлече с ленива походка до стъклената врата на заведението, беше кльощав, съмнителен, нервен тип на шейсетина години, с тясно, дълго лице, ексцентрично дълга коса, стигаща до под раменете му, и джинсова фуражка, като излязъл от изданията на „Soul Train“194 от 1973 година. Стоеше с връзката ключове в ръка и гледаше мен и Гюри, застанали зад Виктор, сякаш не беше убеден, че може да ни пусне да влезем. С разположените близо едно до друго очи, рошавите сиви вежди и буйните сиви мустаци той приличаше на мнителен стар шнауцер. После се появи някакъв друг човек, много, много по-млад и много, много по-едър, по-висок с половин глава дори от Гюри, малаец или индонезиец с татуировка по лицето и впечатляващи диаманти на ушите; черната му коса беше вързана на кок на върха на главата, поради което ми заприлича на някой от харпунджиите от „Моби Дик“, ако някой харпунджия от „Моби Дик“ би могъл да носи плюшено долнище от анцуг и бейзболно яке от прасковенорозов, лъскав плат.