Старият невротик набра някакъв номер на мобилния си телефон. Зачака, оставайки нащрек, без да ни изпуска от очи. После набра друг номер, обърна ни гръб и тръгна към дъното на закусвалнята, говорейки, притиснал длан към бузата и ухото си като истерична домакиня, докато индонезиецът стоеше зад стъклената врата, неестествено неподвижен, и ни гледаше. След кратка размяна на реплики дъртакът се върна, смръщил чело, и с видимо нежелание започна да рови из връзката с ключове, а после завъртя ключа в ключалката. В мига, в който влязохме, той започна да се оплаква с хленчещ тон на Виктор-Чери, размахвайки ръце, а индонезиецът пристъпи към нас, облегна се на стената, скръстил ръце, и се заслуша.
Явно имаше някакво напрежение. Нещо ги смущаваше. Какъв ли беше езикът, на който говореха? Румънски? Чешки? Нямах представа за какво става дума, но Виктор-Чери говореше с хладен и гневен тон, докато старият сивокос невротик започваше да се вълнува все повече и повече — гневеше ли се? не: беше по-скоро развълнуван, раздразнен, дори сякаш се опитваше да убеди в нещо събеседника си, а през цялото това време индонезиецът, обезпокоително неподвижен като анаконда, не откъсваше поглед от нас. Стоях на около десет фута от него и — въпреки че Гюри, у когото беше чантата с парите, стоеше прекалено близо до мен — съзнавайки, че ме наблюдават, с изкуствено-безразлично изражение се преструвах, че чета надписите по стената: „Грийнпийс“, „Зона, свободна от животински кожи“, „Приятели на веганите, закриляни от ангелите!“ Тъй като бях купувал достатъчно често дрога при достатъчно съмнителни обстоятелства (гъмжащи от хлебарки апартаменти в испанската част на Харлем, вмирисани на урина стълбища в блоковете на комплекса „Сейнт Николас“), знаех достатъчно, за да не проявявам интерес, тъй като — поне доколкото се простираше моят опит — трансакциите в такива случаи биваха едни и същи. Държиш се спокойно и безразлично, не говориш, ако не се налага, а ако заговориш, го правиш с равен тон, и — веднага щом получиш онова, за което си дошъл — си тръгваш.
— Закриляни от ангелите, как пък не — прошепна ми Борис, който се беше промъкнал незабелязано в закусвалнята, заставайки от другата ми страна.
Не отговорих. Дори след толкова много години за нас беше изключително лесно да си възвърнем навика да шушукаме, свели глави един към друг, като в часовете на Спирсецкая, но в тази ситуация подобно поведение като че ли не беше препоръчително.
— Дойдохме навреме — каза Борис. — Но един от техните хора не се е появил. Затова „Грейтфул Дед“ е толкова нервен. Искат от нас да почакаме, докато дойде и той! Вината е тяхна, те променяха прекалено често мястото на срещата.
— Какво става?
— Остави Витя да се оправя — каза той, побутвайки с носа на обувката си някаква смачкана топчица с козина на пода — попитах се да не е мишка, преди да осъзная, че става дума за играчка за котка, една от многото, разпилени наоколо до напъханата под една маса за четирима котешка тоалетна с пясък на буци, потъмнял от урина и непочистен от изпражнения.
Задавах си въпроса как една мръсна котешка тоалетна, поставена на място, на което беше много вероятно клиентите да стъпят в нея, би могла да бъде уместна в заведение, където се поднасяше храна (да не говорим пък доколко привлекателно, хигиенично и дори законно беше това), когато осъзнах, че вече никой не говореше и двама души се бяха обърнали към мен и Гюри — Виктор-Чери и старият невротик, който, с изражение на неуверено очакване, пристъпи напред, а очите му се стрелкаха ту към мен, ту към чантата в ръката на Гюри. Гюри пристъпи напред услужливо, отвори чантата и я остави на пода, свел угоднически глава, и отстъпи, за да позволи на дъртака да погледне вътре.
Той се взря вътре, присвивайки късогледо очи; сбърчи нос. После възкликна кисело и вдигна очи към Чери, който запази невъзмутимото си изражение. Последва нова размяна на неразбираеми реплики. Сивокосият изглеждаше недоволен. После той затвори чантата, изправи се и ме стрелна с поглед.