Мислите ми се въртяха в кръг. Седях дълго така, със зачервени очи, треперещ, в светлината на телевизора, докато обезпокоително трептящи синкави сенки се появяваха и изчезваха на екрана. Всъщност нямаше новини; постоянно се появяваха нощни снимки от музея (чийто вид сега беше напълно нормален, ако изключим жълтата полицейска лента, с която бе отцепен тротоара, въоръжената охрана отпред и дрипавите ленти от дим, които се издигаха периодично от покрива към осветеното от прожектори небе).
Къде беше тя? Защо още не се беше прибрала? Сигурно имаше добро обяснение; щеше да омаловажи цялата история и тогава щеше да стане ясно колко ужасно глупаво е било да се тревожа.
За да я пропъдя от мислите си, положих усилия да се съсредоточа върху едно интервю, показвано по-рано вечерта, което сега предаваха повторно. Музеен куратор с очила, сако от туид и папийонка — видимо потресен — обясняваше колко възмутително е това, че не допускат в музея специалисти, които да се погрижат за произведенията на изкуството.
— Да — казваше той, — разбирам, че става дума за местопрестъпление, но тези картини реагират много чувствително на промени в състава и температурата на въздуха. Може да са пострадали от вода, химикали или дим. Може в този момент, докато ние разговаряме, те да се разпадат. От жизнена важност е реставратори и куратори да бъдат допуснати до критичните точки, за да оценят щетите колкото е възможно по-бързо…
Внезапно телефонът иззвъня — неестествено силно, като будилник, изтръгващ ме от най-лошия кошмар в живота ми. Заля ме вълна от неописуемо облекчение. Препънах се и едва не паднах по лице, когато се хвърлих да вдигна слушалката. Бях сигурен, че е майка ми, но когато на екрана се изписа откъде е повикването, се вцепених — обаждаха се от Нюйоркския департамент за грижи за семействата и малолетните. Нюйоркски департамент за какво? След като помълчах за миг объркано, вдигнах слушалката.
— Ало?
— Ало, добър вечер — отвърна тих, почти отблъскващо мек глас. — С кого разговарям?
— Тиодор Декър — отвърнах стъписан. — Кой е на телефона?
— Здравейте, Тиодор. Казвам се Марджъри Бет Уайнбърг и съм служител в Департамента за грижи за семействата и малолетните.
— Какво е станало? Заради майка ми ли се обаждате?
— Вие сте син на Одри Декър, нали? Така ли е?
— Майка ми! Къде е тя? Добре ли е?
Настана дълго мълчание — ужасно мълчание.
— Какво има? — извиках аз. — Къде е тя?
— Баща ви там ли е? Мога ли да говоря с него?
— Той не може да се обади. Какво е станало?
— Съжалявам, но въпросът е спешен. Опасявам се, че е извънредно важно да разговарям с баща ви незабавно.
— Какво става с майка ми? — попитах и се изправих на крака. — Моля ви! Просто ми кажете къде е тя! Какво се е случило?
— Нали не сте сам, Тиодор? Има ли при вас възрастен човек?
— Не, излезе за кафе — отвърнах, озъртайки се диво. Балетни пантофки, пъхнати накриво под един стол. Лилави зюмбюли в саксия, увита с метално фолио.
— И баща ви ли го няма?
— Не, той спи. Къде е майка ми? Пострадала ли е? Какво има?
— Опасявам се, че трябва да ви помоля да събудите баща си, Тиодор.
— Не! Не мога!
— Боя се, че е много важно.
— Той не може да дойде до телефона! Защо просто не ми кажете какво е станало?
— Е, тогава, ако баща ви не може да говори с мен, най-добре ще е да ви оставя данните си, за да може да се свърже с мен — гласът, мек, добронамерен, ми напомняше на Хал, компютъра от „2001: Космическа одисея“. — Моля ви, предайте му да се свърже с мен колкото е възможно по-скоро. Наистина е изключително важно да ми се обади.
След като затворих телефона, дълго време останах напълно неподвижен. Според часовника на печката, който можех да видя от мястото, на което седях, беше два и четиридесет и пет минути сутринта. Никога дотогава не ми се беше случвало да съм сам и буден в такъв час. Дневната — обичайно толкова просторно и отворено, жизнерадостно помещение поради присъствието на майка ми — сякаш се беше свила и избледняла, беше станала хладна и неуютна като лятна вила през зимата: излинели тъкани, бодлив килим от сизал, китайски хартиени абажури от Чайнатаун, столовете — прекалено леки, прекалено малобройни. Всички мебели изглеждаха нестабилни, сякаш застанали напрегнато на пръсти. Чувах ударите на сърцето си, чувах потракванията, цъканията и изсъскванията на голямата стара сграда, унесена в сън около мен. Всички спяха. Дори далечните звуци на клаксон и громоленето на нарядко преминаващите по Петдесет и седма улица камиони ми се струваха слаби и колебливи, самотни като звуци, долетели от друга планета.