Средновековен град: криви улички, светлинна украса по мостовете, отразена в потръпващата от плискащи се в нея дъждовни капки вода на каналите, размивана от дъжда. Безброй непознати магазинчета, проблясващи с украсата си витрини, бельо, жартиери, кухненски съоръжения, подредени като хирургически инструменти, и навсякъде чужди думи: „Snel bestelen“, „Retro-stijl“, „Showgirl-Sexboetiek“195.
— Задната врата беше отворена към уличката — каза Чери, смъквайки спортното си сако и отпивайки дълбока глътка от бутилката водка, която Шърли Т. беше извадил изпод предната седалка — ръцете му още не бяха съвсем стабилни, а лицето му, особено носът, грееше от напрежение с ярка червенина, като на елена Рудолф. — Трябва да са я оставили отворена, за да може онзи — третият човек — да влезе отзад. Затворих я и я заключих — всъщност накарах Гроздан да я затвори и заключи, бях опрял пистолета в главата му, той хленчеше като малко дете, със сълзи и сополи…
— Тази пушка „Мосберг“ — обърна се Борис към мен, поемайки бутилката, която му подаваха от предната седалка, — гадно нещо е тя. А когато е рязана — може да ръси сачми нашироко, оттук до Хамбург. Дори ако я насочиш встрани от всички, пак ще улучиш половината от хората наоколо.
— Биха могли да ни скроят хубав номер, а? — отбеляза философски Виктор-Чери. — Да кажеш, че третият човек още не е пристигнал? „Почакайте още пет минути, моля“, „Съжаляваме, недоразумение…“, „Ще дойде всеки момент“, а през това време той да стои отзад с пушката. Хубава двойна игра можеха да врътнат, ако им беше дошло на ум.
— Може и да им е дошло. Защо иначе ще държат пушката там, отзад?
— Мисля, че ни се размина на косъм, ето какво ще ви кажа…
— Една кола спря отпред и ни изкара акъла, на мен и Шърли — обади се Гюри, — докато вие бяхте вътре, бяха двама педали, французи, търсеха ресторант…
— … но слава Богу, отзад нямаше никого, накарах Гроздан да легне и го вързах с белезниците за радиатора — казваше Чери. — О, забравям… — той вдигна увития в платно пакет — първо — това. За теб.
Подаде го през облегалката на Гюри, който — пипайки полека, с върховете на пръстите, сякаш му подаваха поднос с чаши, които можеше да разлее — го подаде на мен. Борис преглътна водката, избърса уста с опакото на дланта си и ме тупна весело с бутилката по ръката, тананикайки: „We wish you a merry Christmas, we wish you a merry Christmas…“
Пакетът лежеше на коленете ми. Плъзнах ръце по ръба. Опаковката беше толкова тънка, та почувствах незабавно, с върховете на пръстите си, че е онова, което трябваше да бъде, текстурата, тежестта отговаряха до съвършенство на очакваното усещане.
— Давай — каза Борис, — по-добре ще е да я разопаковаш, да се убедиш, че не е учебникът по гражданско образование и този път. Къде я намери? — попита той Чери, докато аз се борех с канапите.
— В един мръсен малък шкаф, където държаха метлите. В някакво жалко пластмасово куфарче. Гроздан ме отведе право при нея. Очаквах да прави още въртели, но чукването по главата се оказа достатъчно. Какъв смисъл има да те пречукат, като наоколо все още е пълно с кейкове с трева.
— Потър — каза Борис, опитвайки се да привлече вниманието ми; после повтори: — Потър.
— Да?
Той повдигна чантата.
— Тези 40 хилядарки отиват при Гюри и Шърли Ти. Заслужават да останат доволни. За услугите, които ни оказаха. Защото благодарение на тях двамата не платихме на Саша и един цент затова, че така любезно открадна твоята собственост. И, Витя — той се пресегна, за да стисне ръката му, — вече сме повече от квит. Сега аз съм ти длъжник.
— Не, аз никога няма да мога да ти се отплатя за онова, което направи за мен, Боря.
— Забрави. Това е без значение.
— Без значение? Без значение? Не е така, Боря, защото тази вечер аз съм все още жив благодарение на теб, и всяка вечер до последната…
Историята, която той разказваше, беше интересна, стига да бях в състояние да се заслушам в нея — някой бил натопил Чери за някакво неуточнено, но много тежко престъпление, което той не бил извършил, нямал нищо общо с тази история, бил напълно невинен, но онзи започнал да пее, за да му намалят присъдата, и ако самият Чери не пожелаел да пропее и да натопи по-високопоставените („а това би било неблагоразумно, иска ми се да продължа да дишам“), го очаквали десет години, и тогава Борис, Борис спасил положението, защото Борис открил в Антверпен мръсника, пуснат под гаранция, а разказът за това как го е направил беше много сложен и емоционален, Чери започваше, понякога млъкваше, сякаш се задавяше, и подсмърчаше, имаше и още, нещо свързано с палежи и кръвопролития, и нещо за някаква моторна резачка, но на този етап аз вече не слушах, защото бях отвързал канапа и воднистите отражения на уличните лампи в дъжда се плъзгаха по повърхността на моята картина, на моя щиглец, и тя — знаех го с непоклатима сигурност, без следа от съмнение, без дори да я обърна, за да погледна гърба — беше истинската.