— Казва — поясни Борис сред избухналия смях, — казва на Гюри и Шърли, че тази вечер те черпят. С… — и той посочи чантата, която Гюри бе нарамил триумфално.
После настана мълчание. Нещо като че ли тревожеше Гюри. Той каза нещо на Шърли Темпъл, и Шърли — продължавайки да се смее, с дълбоки, очарователни трапчинки на бузите — махна пренебрежително с ръка, махна по посока на чантата, която Гюри се опитваше да му подаде, и подбели очи, когато Гюри отново му я подаде.
— Не сейчас — каза раздразнено Виктор-Чери. — Не сега. Ще ги делите по-късно.
— Моля — каза Гюри, предлагайки за последен път чантата.
— О, стига де. Делете си ги по-късно, иначе ще висим тук цяла вечер.
— Я хочу чтобы Шърли принял это — каза Гюри, изречението беше толкова просто и произнесено така отчетливо, че дори аз с жалкия си руски, разбрах: „Искам Шърли да я вземе“.
— Няма начин! — заяви Шърли на английски и — неспособен да се въздържи — хвърли поглед към мен, за да се увери, че съм го чул, като хлапе, гордо с наученото в училище.
— Хайде — Борис, поставил ръце на хълбоците си, погледна ядосано встрани. — Какво значение има кой ще я носи? Или някой от вас смята да духне с нея? Не. Всички тук сме приятели. Какво смятате да правите? — попита той, когато нито един от двамата не помръдна. — Ще я оставите на пода, за да я намери Дима, така ли? Моля ви, нека един от двамата вземе решение.
Настана дълго мълчание. Шърли, скръстил ръце, поклати категорично глава, когато Гюри отново настоя, и после, с тревожно изражение, зададе на Борис някакъв въпрос.
— Да, да, нямам нищо против — каза нетърпеливо Борис. — Давай — обърна се той към Гюри. — Тръгвайте тримата.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Достатъчно работа свършихте тази вечер.
— Ще се справите ли?
— Не — каза Борис, — двамата ще ходим пеш! Разбира се, разбира се — отхвърли той възраженията на Гюри, ще се справим, давай — и после отново всички се засмяхме, Витя, Шърли и Гюри ни махнаха с ръце, (Дава̀й!), скочиха в „Рейндж Роувър“-а и потеглиха нагоре по рампата и обратно по „Овертоом“.
xii.
— Ах, каква вечер — каза Борис, почесвайки се по корема. — Умирам от глад! Хайде, да се махаме оттук. Макар че… — той смръщи вежди, изпращайки с поглед отдалечаващия се „Рейндж Роувър“ — е, няма значение. Ще се оправим. От твоя хотел до „Блейкс“ може да се отиде пеш. А ти — той посочи към мен с глава, — колко си небрежен! Опаковай отново това нещо! Не го носи така, само увито, без да го завържеш с канапа.
— Добре — казах, — добре — и завих, за да застана пред колата и да поставя пакета на капака, докато ровех в джоба си, за да извадя оттам канапа.
— Може ли да погледна? — попита Борис, заставайки зад мен.
Смъкнах платното и за миг двамата постояхме смутени, като двама фламандски търговци, застанали почтително в самия край на някоя картина, изобразяваща Рождество.
— Доста зор беше — Борис запали цигара и издуха струя дим встрани от картината, — но си заслужаваше, нали?
— Да — отвърнах. Говорехме с шеговит, но малко приглушен тон, като момчета, притеснени от присъствието си в църква.
— При мен тя остана по-дълго, отколкото при когото и да било друг — каза Борис. — Ако броиш дните — после продължи с по-различен тон: — Не забравяй, ако имаш такова желание, винаги може да се уреди нещо за пари. Само една сделка, и можеш да се пенсионираш.
Но аз само поклатих глава. Не можех да облека в думи онова, което изпитвах, но то беше нещо дълбоко, първично, което Уелти бе споделил с мен, и аз с него — в музея, преди толкова много години.
— Само се шегувах. Е… до известна степен. Но не, наистина — каза той и потърка ръкава ми с кокалчетата на пръстите си, — тя е твоя. Чиста, свободна. Защо не я задържиш за малко, преди да я върнеш на онези от музея?
Мълчах. Вече се питах как точно смятам да я изнеса от страната.
— Хайде, опаковай я. Трябва да се махаме оттук. По-късно можеш да я гледаш, колкото си искаш. О, дай тук — той дръпна канапа от неумелите ми пръсти, аз все още не бях успял да намеря краищата, — давай, позволи ми да се заема аз, иначе ще останем тук до сутринта.
xiii.
Картината беше опакована и завързана, Борис я беше пъхнал под мишница и — дръпвайки си за последен път от цигарата — бе заобиколил, за да седне зад волана и се канеше да се качи в колата, когато зад нас отекна спокоен, дружелюбен глас с американски акцент: