— Весела Коледа.
Обърнах се. Бяха трима — двама лениво пристъпващи мъже на средна възраст, държаха се с безразличие, сякаш се бяха отбили да ни направят услуга — обръщаха се към Борис, не към мен, и като че ли бяха доволни да го видят, а пред тях, залитайки леко, вървеше младият азиатец. Бялата му дреха не беше работна униформа на готвач, а нещо асиметрично, ушито от бял вълнен плат, дебел около инч; той трепереше, устните му бяха посинели от страх. Беше невъоръжен, или поне така изглеждаше, което беше добре, тъй като основното, което ми направи впечатление у другите двама — едри, делови мъже — бяха синкавите метални отблясъци на пистолетите на мръсната флуоресцентна светлина. Дори сега не успявах да разбера какво става — приятелският им тон ме беше объркал; помислих си, че са хванали момчето и ни го водят — докато не се обърнах към Борис и не видях, че лицето му беше побеляло като тебешир.
— Съжалявам, че трябва да ти причиня това — каза американецът на Борис, въпреки че, съвсем не изглеждаше така — ако изобщо изпитваше някакво чувство, то явно бе задоволство. Беше с широки рамене, с отегчено изражение, в сиво палто от мек плат, и въпреки възрастта нещо в изражението му напомняше на нацупено херувимче, нещо у него, в белите му, меки ръце и отпуснатостта на човек, заемащ ръководен пост, напомняше на презрял плод.
Борис беше застинал на място, с цигара в уста.
— Мартин.
— Да, здрасти! — каза любезно Мартин, докато другият — бандит с прошарена руса коса, късо двуредно палто и грубо изсечени черти, като излязъл от нордическия фолклор, се упъти право към Борис, и след като порови около колана на панталона му, измъкна пистолета и го подаде на Мартин. В объркването си погледнах към момчето в бялото палто, но то сякаш беше ударено с чук по главата, не личеше нито да се забавлява, нито пък да разбира нещо повече от мен.
— Знам, че ти е гадно — отбеляза Мартин, — но… Уау — кроткият му глас беше в шокиращ контраст с очите, неподвижни като на пепелянка. — Хей, и на мен не ми е приятно. Двамата с Фритс бяхме в „Пимс“, не очаквахме да ни се наложи да излизаме. Гадно време, а? Къде отиде бялата Коледа?
— Какво правиш тук? — каза Борис, когото никога не бях виждал толкова уплашен, независимо от това, че не помръдваше.
— А ти как мислиш? — той сви шеговито рамене. — Не съм по-малко учуден от теб, ако това променя нещо. Никога не бих предположил, че на Саша ще му стиска да се обади на Хорст за тази история. Но пък — е, на кого би могъл да се обади при такъв провал, като си помислиш? Хайде, давай — той махна дружелюбно с пистолета и в пристъп на ужас аз осъзнах, че е насочил пистолета към Борис, че сочи с него пакета в ръцете на Борис. — Давай, предай ми я.
— Не — каза рязко Борис, отмятайки косата от очите си.
Мартин примигна с престорено учудване.
— Какво каза?
— Не.
— Какво? — Мартин се разсмя. — Не? Шегуваш ли се?
— Борис! Дай им я! — изпелтечих аз, както си стоях, вцепенен от ужас, а мъжът на име Фритс опря пистолета в слепоочието на Борис, после го хвана за косата и отметна главата му назад така рязко, че той простена.
— Знам — каза приятелски Мартин, хвърляйки ми колегиален поглед, сякаш искаше да каже: „Хей, тези руснаци — всичките са смахнати, не е ли така?“ — Хайде — продължи той, обръщайки се към Борис — дай я.
Борис изпъшка отново, когато мъжът до него го дръпна повторно за косата, и ми хвърли недвусмислен поглед над колата — разбрах какво иска да ми каже така ясно, както ако бе казал думите на глас, онова настоятелно, много характерно извиване на очите, което помнех от дните, когато крадяхме в магазините: „Бягай, Потър, дим да те няма!“
— Борис — казах, след като помълчах невярващо, — моля те, просто им я дай — но Борис само простена отново, отчаяно, когато Фритс заби рязко дулото на пистолета под брадичката му, а Мартин пристъпи напред, за да вземе картината от него.
— Отлично. Благодаря — каза той с безразличие, пъхна пистолета под мишницата си и започна да дърпа канапа, който Борис бе завързал на упорит мъничък възел. — Страхотно — пръстите му като че ли не му се подчиняваха много, и когато приближи, за да вземе картината, аз разбрах причината: беше се надрусал до ушите. — Така или иначе — Мартин хвърли поглед зад себе си, сякаш искаше да включи в шегата и отсъстващите си приятели, после отново насочи поглед към нас и отново сви безразлично рамене, — съжалявам. Откарай ги там, Фритс — допълни той, все така зает с картината, сочейки с глава един потънал в сенки като тъмница ъгъл на паркинга, по-тъмен от останалите, и когато Фритс се извърна за миг от Борис, за да посочи към мен с пистолета — „хайде, хайде, ти също“ — осъзнах, изстинал от ужас, че Борис бе разбрал какво ще се случи от мига, когато ги видя: затова бе поискал да избягам, или поне да се опитам да го сторя.