Но в краткия миг, през който Фритс направи този жест с пистолета към мен, нито един от нас не гледаше към Борис, чиято цигара внезапно отлетя в порой от искри. Фритс изкрещя и плесна с длан бузата си, после залитна назад, дърпайки яката около врата си, където бе паднала цигарата. В същия миг Мартин — вниманието му беше насочено към картината, той стоеше от другата страна на колата, точно срещу мен — вдигна поглед и аз все още се взирах неразбиращо в него над покрива на колата, когато някакъв пукот от дясната ми страна, три пъти, бързо едно след друго, ни накара да се обърнем бързо настрана. Когато пукотът се чу за четвърти път (аз се присвих, затворил очи), топла струя кръв плисна над покрива на колата в лицето ми, а когато отворих отново очи, видях как младият азиатец отстъпва ужасен и плъзга ръка по предницата на дрехата си — в кървави петна като престилка на касапин; аз от своя страна се взирах в осветения надпис Betaalautomaat op196 на мястото, където досега виждах главата на Борис; кръв се лееше изпод колата, а Борис лежеше на пода, подпрян на лакти, опитваше се да се изправи, нямаше как да разбера ранен ли е или не, и сигурно съм изтичал към него, без да мисля, защото в следващия миг вече бях от другата страна на колата и се опитвах да му помогна, кръв имаше навсякъде, Фритс не приличаше на нищо, свлякъл се, опрян на колата, с дупка с размерите на бейзболна топка отстрани на главата, и аз тъкмо бях забелязал, че пистолетът на Фритс се търкаля на земята, когато чух Борис да възкликва рязко и пред нас застана Мартин, присвил очи, с кръв по ръкава; притиснал с едната си ръка другата над лакътя, той се опитваше да вдигне пистолета си.
Беше се случило, още преди да се случи, като прескачано на филмов кадър, прехвърлило ме напред във времето, защото нямам никакъв спомен за това как съм вдигнал пистолета от пода, усетих само отката, толкова силен, че отметна ръката ми нагоре във въздуха, и действително не чух изстрела, преди да усетя отката, а гилзата отлетя и ме удари в лицето, и аз стрелях отново, полузатворил очи заради шума, ръката ми подскачаше при всеки изстрел, спусъкът не поддаваше лесно на натиск, движеше се тежко, сякаш се опитвах да затворя врата, а езичето на бравата отказваше да щракне, пукотът на прозорците на колата, Мартин, вдигнал ръка, експлодиращо стъкло, късове бетон отхвърчаха от един стълб, бях улучил Мартин в рамото, мекият сив плат беше тъмен, прогизнал, по него се разливаше черно петно, миришеше на кордит, оглушителното ехо се забиваше така дълбоко в черепа ми, че усещането не беше толкова като реален звук, достигащ до тъпанчетата ми, колкото сякаш някаква стена се бе издигнала рязко в съзнанието ми, изтласквайки ме назад към тежкия вътрешен мрак от детството, и тогава Мартин насочи своите очи на пепелянка към моите и се отпусна напред, подпирайки пистолета върху покрива на колата, и аз стрелях отново и го улучих над окото, червена експлозия, аз трепнах и тогава, някъде зад гърба ми, се разнесе тропот на тичащи крака по бетона — момчето с бялото палто тичаше по рампата към изхода с картината под мишница, тичаше нагоре по рампата, към улицата, екове се гонеха между облицованите с плочи стени, и аз едва не стрелях и подир него, но моментът беше напълно различен, бях се обърнал настрани от колата, приведох се, опрял ръце на коленете си, пистолетът беше на земята, нямах спомен да съм го изпускал, но чувах звука, изтракването му на пода, и тракането продължаваше, аз продължавах да чувам ековете и да чувствам вибрациите на пистолета по ръката си, докато повръщах, превит на две, а кръвта на Фритс се стичаше и съсирваше по езика ми.
От мрака отново се разнесе тропот на тичащи крака, отново не можех нито да виждам, нито да чувам, всички образи имаха черна рамка и аз падах, но всъщност не падах, защото кой знае как бях успял да седна на една ниска, дълга стена, облицована с плочки, бях привел глава между коленете си и се взирах в ясните червени слюнки, или може би повръщано, върху лъскавия, покрит с епоксидна боя бетон, и Борис, Борис беше тук, запъхтян, окървавен, влезе обратно тичешком, гласът му сякаш долетя от милион мили, Потър, добре ли си? избяга, не можах да го хвана, измъкна се.
Плъзнах длан надолу по лицето си и загледах червената следа, която остана по ръката ми. Борис все още ми говореше нещо настоятелно, но макар че ме разтърсваше за рамото, аз забелязвах предимно някакви глупави движения на устата му, като през звуконепроницаемо стъкло. Странно, но димът от пистолета след стрелбата имаше онзи ободряващ, амонячен мирис на бурите в Манхатън и мокрите тротоари в града. Вратата на един бледосин „Мини-Морис“ беше обсипана с по-тъмни петънца, яркосини като яйца на червеношийка. По-наблизо, изпод колата на Борис, пълзеше нещо тъмно, лъскава като коприна локва, широка около три фута, се разрастваше и напредваше към нас като жива, а аз се питах кога ще стигне до обувката ми и какво ще правя, когато стигне.