Борис ме удари с юмрук отстрани по главата — рязко, но без гняв: в удара нямаше емоция, нямаше разгорещеност. Все едно, че изпълняваше някакво предписание за спешна помощ.
— Хайде — каза той. — Очилата ти — посочи рязко с глава.
Очилата ми — счупени, с петна от кръв по стъклата — лежаха на пода до краката ми. Не помнех кога са паднали.
Борис ги вдигна, избърса ги в ръкава си и ми ги подаде.
— Хайде — повтори той, взе ръката ми и ме издърпа да стана. Гласът му беше равен, успокояващ, макар че целият беше оплескан с кръв и аз чувствах как ръцете му треперят. — Всичко свърши. Ти спаси и мен, и себе си. — Изстрелите бяха отключили шума в ушите ми и сега имах чувството, че там бръмчи ято скакалци. — Добре се справи. А сега идвай насам. Побързай.
Заведе ме зад остъкления офис, който беше заключен и тъмен.
По палтото ми от камилска вълна имаше петна от кръв, Борис го смъкна като служител на гардероб, обърна го с подплатата нагоре и го преметна върху една ниска циментова колонка.
— Ще трябва да се отървеш от това нещо — каза той, разтърсван от силни тръпки. — И от ризата. Не сега — по-късно. А сега — той отвори една врата, бутна ме да вляза първи и ме последва, включвайки някаква лампа — давай.
Влажна баня, вмирисана на ароматизатори за тоалетна и урина. Нямаше умивалник, само обикновен кран и канал на пода.
— Бързо, бързо — каза Борис, завъртайки кранчето така, че водата да тече с пълна сила. — Не търсим съвършенство. Просто… ау! — той направи гримаса, навеждайки глава под струята, плискайки лицето си, търкайки го с длан…
— Ръката ти — чух се да казвам. Държеше я някак странно.
— Да, да — навсякъде пръскаше студена вода, носеше се по въздуха, — той ме простреля в ръката, не е лошо, само драскотина… о, Господи — той плюеше и се давеше — трябваше да се вслушам в думите ти! Ти се опита да ми го кажеш! Борис, каза ти, има някой отзад! В кухнята! А аз чух ли те? Обърнах ли внимание? Не. Този дребен чекиджия — китайчето — той е гадже на Саша! У, Гу, не помня името му. Ааах — той отново напъха главата си под крана и водата забълбука в устата му за миг, стичайки се по лицето му — пфууу! Ти ни спаси, Потър, мислех, че сме загинали…
Борис отстъпи и потри с ръце лицето си, яркочервено, със стичаща се от него вода.
— Окей — каза той, избърса водата от очите си, тръскайки ръце така, че капките отлитаха надалеч, и ме побутна към шуртящата от крана вода, — а сега ти. Главата отдолу… да, да, студена е! — той ме бутна обратно, когато трепнах и опитах да се отдръпна. — Съжалявам! Знам! Ръцете, лицето…
Водата беше студена като лед, задавяше ме, влизаше в носа ми, никога не бях изпитвал по-силен студ, но ми помогна да дойда донякъде на себе си.
— Бързо, бързо — каза Борис, помагайки ми да се изправя. — Костюмът ти е тъмен, не личи. С ризата не можем да направим нищо, вдигни си яката, чакай, аз ще го направя. Имаш шал в колата, нали? Можеш ли да го увиеш около врата си? Не, не — забрави — аз треперех, посягах към палтото си, зъбите ми тракаха от студ, бях вир-вода от кръста нагоре. — Добре, карай, иначе ще премръзнеш, просто го остави с подплатата навън.
— Ръката ти.
Въпреки че палтото му беше тъмно, а светлината — слаба, виждах обгорялата следа над лакътя му, където черната вълна беше лепкава от кръв.
— Забрави. Нищо особено. Боже мили, Потър — той тръгна обратно към колата, почти тичаше, и аз забързах, за да го настигна, изпаднал в паника, че може да го загубя, да остана сам. — Мартин! Това копеле беше с тежък диабет, от години се надявах да пукне. Грейтфул Дед — и за него съм ти задължен! — каза той, пъхвайки пистолета с къса цев в джоба си, а после… измъкна от горния си джоб пакетче с бял прах, което отвори и поръси наоколо с него.
— Готово — каза той, отупа дланите си и отстъпи, залитайки леко; лицето му беше пепелявосиво, очите — неподвижни, и дори когато ме гледаше, сякаш не ме виждаше. — Това е всичко, което ще търсят. Мартин също сигурно има дрога по себе си, беше надрусан, забеляза ли? Затова беше толкова бавен — и Фритс също. Не са очаквали това повикване — не са предполагали, че ще им се отвори работа тази нощ. Господи — той стисна здраво клепачи, — какъв късмет имахме! — Потеше се, беше мъртвешки бледен, бършеше челото си. — Мартин ме познава, знае какво нося със себе си, не очакваше, че нося и онзи, другия пистолет, а що се отнася до теб… за теб те изобщо не мислеха. Влизай в колата — допълни той. — Не, не — стисна ме за ръката; последвах го откъм страната на шофьора като сомнамбул, — не тук, тук е сплескано. О — той се закова на място, последва сякаш цяла вечност мълчание в трепкащата, зеленикава светлина, — после тръгна, залитайки, към собствения си пистолет, хвърлен на пода, избърса го с кърпа, която извади от джоба си и — държейки го внимателно, през кърпата — го хвърли отново на пода.