— Ръката ти.
Болеше го; виждах в очите му да проблясват сълзи.
Борис направи гримаса.
— Ами! Това е нула. Съвсем нищо. Ахх — той вдигна лакът, за да усуча около ръката му кабела от зарядното устройство на телефона; бях го измъкнал от гнездото, усуках го два пъти над раната и го затегнах с все сила, — съобразителен си. Добра предпазна мярка. Благодаря! Въпреки че всъщност няма нужда. Просто одраскване — струва ми се, че по-скоро може да става дума за травма, отколкото за друго. Добре, че това палто е толкова дебело! Ще почистим раната, ще взема антибиотик и нещо обезболяващо — и ще съм наред. Аз… — той си пое дълбоко, треперливо дъх, — трябва да открия Гюри и Чери. Надявам се да са отишли право в „Блейкс“. Дима — трябва да предупредя и Дима заради тази каша, която оставихме. Той няма да се зарадва — ще идват ченгета, голямо главоболие — но ще изглежда, че е станало случайно. Няма начин да свържат случилото се с него.
Покрай нас профучаваха светлини на фарове. Кръвта шумеше в ушите ми. Не срещахме много коли, но аз трепвах при всяка, с която се разминавахме.
Борис изпъшка и прокара длан по лицето си. Говореше нещо, много бързо и трескаво.
— Какво?
— Казвам — каква каша. Още се опитвам да си го изясня — говореше насечено, с отпаднал глас. — Защото ето какъв въпрос си задавам… може да греша, може да съм параноик… но дали пък Хорст не е знаел от самото начало? Че Саша е откраднал картината? Само че Саша изнесе картината от Германия и се опита да вземе пари срещу нея зад гърба на Хорст. И когато всичко се обърка — Саша е изпаднал в паника — и на кой друг би могъл да се обади? Разбира се, аз просто разсъждавам на глас, може Хорст да не е знаел, че Саша я е взел, може би никога нямаше да разбере, ако Саша не беше толкова шибано небрежен и тъп, че да… проклетото околовръстно шосе — каза внезапно Борис. Бяхме се отклонили от „Овертоом“ и се движехме по околовръстния път. — Каква посока ни трябва? Включи навигацията.
— Аз… — пипах неумело, попадах на неразбираеми думи, менюта, които не можех да разчета, Geheugen, Plaats198, завъртях копчето, друго меню, Gevarieerd, Achtergrond199.
— О, по дяволите. Ще опитаме оттук — каза Борис, завивайки малко прекалено бързо и несръчно. — Ама и теб си те бива, Потър. Фритс… Фритс беше се „откъснал“ напълно, почти заспиваше… но Мартин, мили Боже. И после ти… Намеси се толкова смело! Ура! Изобщо не съобразявах, че си там. Но ето, че беше! И казваш, че никога досега не си стрелял?
— Не съм.
Мокри, черни улици.
— Е, позволи ми да ти кажа нещо, което може да прозвучи странно, но е комплимент. Стреляш като момиче. Знаеш ли защо е комплимент? Защото — Борис говореше замаяно, заваляше трескаво думите — знаеш ли как реагират в мигове на опасност мъжете, които никога дотогава не са стреляли, и жените, които не са стреляли дотогава? Много по-вероятно е жената — така казваше Бобо — да улучи. Защото, разбираш ли, повечето мъже искат да се представят като много печени, прекалено са нетърпеливи и стрелят прекалено рано… мамка му — каза Борис внезапно и удари спирачки.
— Какво?
— Само това ни трябваше.
— Само кое?
— Улицата е затворена.
Той подкара колата на заден ход. Измъквахме се заднешком по улицата.
Строителни работи. Бариери, зад които имаше булдозери, празни сгради със сини найлонови платна, опънати по прозорците. Купчини тръби, циментови блокове, графити на холандски.
— Какво ще правим? — попитах в последвалото безпомощно мълчание, след като завихме по друга улица, по която като че ли изобщо нямаше лампи.
— Ами… тук наблизо няма мост, който да прекосим. А това е задънена улица, така че…
— Не, имам предвид какво ще правим.