— Аз… — бяхме спрели край мост за пешеходци, по оплисканите от дъжда прозорци на колата ни се виждаха ясно розови капки. Хора вървяха напред-назад покрай нас, на по-малко от един фут разстояние.
— Излез от колата и погледни. О, я стой тук — каза той нетърпеливо, преди аз да успея да се съвзема; дръпна ръчната спирачка и слезе вместо мен. Видях осветения му гръб в лъчите на фаровете, неестествена, сякаш инсценирана картина, сред кълба дим от ауспусите.
— Някакъв микробус — каза той, мятайки се обратно в колата. Захлопна вратата. Пое си дълбоко дъх, протегна ръце напред и ги подпря на волана.
— Какво прави?
Озъртах се наляво-надясно, изпаднал в паника, очаквах някой случаен минувач да забележи кървавите петна, да дотича до колата, да заудря с юмрук по прозореца, да отвори вратите.
— Откъде да знам? Има прекалено много коли в този шибан град. Виж какво — каза Борис — потен и блед в ярката светлина от стоповете на колата пред нас; зад нас продължаваха да спират още коли, бяхме в капан, — кой знае колко дълго ще висим тук. Намираме се само на няколко преки от твоя хотел. По-добре ще е да излезеш и да тръгнеш натам пеш.
— Аз… — дали само заради светлините от предната кола водните капки по предното стъкло изглеждаха толкова червени?
Борис махна нетърпеливо с ръка.
— Потър, просто тръгвай — каза той. — Не знам какво става с този микробус отпред. Опасявам се, че може да се появи и пътна полиция. За нас двамата точно сега е по-добре да не ни виждат заедно. На „Херенграхт“ — няма как да не го видиш. Тук каналите описват кръгове, нали знаеш? Просто върви натам — той посочи с ръка, — и ще го намериш.
— Ами ръката ти?
— Нищо й няма! Бих свалил палтото, за да видиш, само че ще стане много сложно. Хайде, върви. Аз трябва да поговоря с Чери — той измъкна телефона от джоба си. — Може да се наложи да напусна града за малко…
— Какво?
— … но ако не се чуваме известно време, не се притеснявай, знам къде си. Най-добре ще е да не се опитваш да ми се обаждаш или да се свързваш с мен. Ще се върна веднага, щом мога. Върви — почисти се — увий шията си с шала, догоре — ще говорим скоро пак. Няма защо да бледнееш и да изглеждаш толкова зле! Имаш ли нещо със себе си? Имаш ли нужда от нещо?
— Какво?
Той порови в джоба си.
— Ето, вземи това — беше пергаментов плик с размазан печат на него. — Не е много, но е много, много чист. Вземи колкото главичка на кибритена клечка, не повече. А когато се събудиш, всичко вече няма да изглежда толкова зле. Сега, помни… — той започна да набира някакъв номер; осъзнавах особено ясно тежкото му дишане, — трябва да внимаваш шалът да стига до брадичката ти и да вървиш по тъмната страна на улицата, доколкото ти е възможно. Върви! — изкрещя той, защото аз все още не помръдвах — толкова високо, че забелязах как някакъв пешеходец се обърна и погледна към нас. — Бързай! Чери — поде той, отпускайки се с видимо облекчение на седалката, и започна да бърбори пресипнало на украински, докато аз излизах от колата — имах чувството, че видът ми е зловещ, че привличам всички погледи в ужасния поток от светлините на спрелите коли — и тръгнах обратно по моста, по пътя, по който бяхме дошли. За последен път го видях да говори по телефона, привел се настрана през отворения прозорец, сред необичайно големи облаци от изгорели газове, за да види какво става със спрелия отпред микробус.
xiv.
През следващия час — а може да бяха часове — докато се скитах по кръговете на каналите, търсейки хотела си, се чувствах по-ужасно откогато и да било през живота си, а това означава много. Беше станало по-студено, косата ми беше мокра, дрехите — подгизнали, зъбите ми тракаха от студ; улиците бяха достатъчно тъмни, за да изглеждат еднакви, и все пак недостатъчно тъмни, за да се лутам по тях в дрехи, изцапани с кръвта на човека, когото току-що бях убил. Вървях из черните улици, бързо, потракването на токовете ми звучеше странно самоуверено, а аз се чувствах зле и набиващ се на очи като човек, който се вижда в кошмарен сън да ходи гол навън, избягвах уличните лампи и се опитвах отчаяно да се убедя, с все по-малък успех, че обърнатото ми наопаки палто изглежда съвсем нормално, че няма нищо необичайно в него. Срещаха се пешеходци, но не много. От страх да не бъда разпознат бях свалил очилата си, тъй като знаех от опит, че те са най-характерната ми отлика — онова, което хората виждаха първо, онова, което помнеха — и макар това да не ми помагаше никак в търсенето на пътя, все пак пораждаше у мен ирационално усещане за безопасност, имах чувството, че така се укривам; неразбираемите улични табели и мъгливите ореоли на уличните лампи плаваха самотно, насочвайки се към мен, сред мътните светлини на автомобилни фарове и празничните ракети, струваше ми се, че преследвачи ме наблюдават с бинокъл, който не е на фокус.