Преценката ми бе замъглена донякъде от страха, донякъде и от болестта, тъй като настинката не преминаваше. Имах чувството, че с всеки изминал час кашлицата ми ставаше все по-дълбока и белите дробове ме боляха все повече. Истина беше онова, което се говореше за холандската мания за чистота, за холандските почистващи препарати: на пазара имаше зашеметяващ подбор от подобни стоки, каквито не бях виждал никога дотогава, и аз се връщах в стаята си с шише, на което имаше картинка със снежнобял лебед на фона на заснежена планина, а на етикета отзад се виждаше череп с кръстосани кости. Но макар да беше достатъчно силен, за да почисти следите от ризата ми, и този препарат не се оказа достатъчен, за да премахне петната по яката, които само бяха изсветлели, и сега вече не приличаха на тъмни старчески петна, а на застъпващи се, зловещи кръгове, напомнящи базидиеви гъби. Изплакнах я за четвърти или пети път, от очите ми се стичаха сълзи, после я опаковах, увих я в найлонови торби и я натъпках в дъното на един висок шкаф. Знаех, че ако не сложа в тях някаква тежест, ризата ще изплува на повърхността на водата в канала, а се страхувах да я изнеса на улицата и да я тикна в първата кофа за боклук — можеше някой да ме види, щяха да ме заловят, така щеше да се случи, знаех го дълбоко в себе си, колкото и да бе нелогично, както ти се струва, че знаеш нещо в сънищата.
Ще се върна скоро. Какво означаваше „скоро“? Най-много три дни, така беше казал Борис на партито на Ан дьо Лармесен. Но си беше направил сметката без Фритс и Мартин.
Камбани и гирлянди, коледни звезди по витрините, панделки и позлатени орехи. Нощем спях с чорапи, с изцапаното си палто и пуловера с висока яка под завивките, защото завъртането на копчето на радиатора в посока, обратна на часовниковата стрелка, съгласно упътването в подвързаната в кожа брошура на хотела не затопляше стаята достатъчно, за да пропъди болката от треската и премръзването. Бели пухени завивки, бели лебеди. В стаята вонеше на белина като в евтино джакузи. Дали камериерките долавяха тази миризма в коридора? За кражба на произведение на изкуството не даваха повече от десет години, но с Мартин аз бях прекрачил границата и се бях озовал в друга страна — еднопосочно пътуване, без обратен билет.
И все пак, бях успял да разработя някак приемлив начин да мисля за смъртта на Мартин, или по-скоро да я заобикалям в мислите си. Деянието — вечната му стойност — ме бе захвърлило в толкова различен свят, че практически във всяко отношение бях вече мъртъв. Имах чувството, че вече съм отминал всичко в живота, че гледам назад към брега, стъпил на леден блок, който се носи навътре в морето. Стореното — сторено, не можем го върна назад207. Бях загубен.
И това беше добре. То нямаше голямо значение в общата схема на нещата, както нямаше значение и Мартин. Бяхме лесни за забравяне. Ако не нещо друго, това беше морален и социален урок. Но в предвидимото бъдеще — докато се пишеше историята, докато ледените шапки на полюсите не се разтопяха и по улиците на Амстердам не потечеше вода — картината щеше да се помни, загубата й щеше да буди съжаления. Кой знаеше, кого го беше грижа за имената на турците, които бяха взривили покрива на Партенона? На моллите, наредили унищожаването на статуите на Буда в Бамиян? И все пак, без значение дали те бяха живи или мъртви, делата им оставаха. Това беше най-лошият вид безсмъртие. Съзнателно или не: аз бях угасил една светлина в сърцето на света.
Божие дело: така се изразяваха застрахователните компании, когато ставаше дума за катастрофа, толкова произволна или непонятна, че нямаше друг начин да бъде квалифицирана. Вероятността беше едно, но някои събития излизаха дотолкова извън границите, предвидени от статистически таблици, че дори застрахователите се виждаха принудени да прибегнат до свръхестественото, за да ги обяснят — „лош късмет“, както бе казал натъжено баща ми една вечер край басейна, в бързо падащия здрач, докато пушеше „Вайсрой“ след „Вайсрой“, за да държи комарите на разстояние, в един от редките случаи, когато се опита да поговори с мен за смъртта на майка ми, защо се случват нещастията, защо на мен, защо тя; била е на неподходящо място в неподходящо време, просто шанс, хлапе, едно на милион; това не беше измъкване, не беше опит да се отърве от въпросите ми, а — съзнавах го, защото го казваше той — негово верую и същевременно най-добрият отговор, който бе в състояние да ми даде, все едно, че казваше „Такава е волята на Аллах“ или „Такава е волята Божия“, искрено прекланяне на глава пред богинята на Съдбата, най-великото божество, което той познаваше.