Четири и петнайсет следобед. Небето над островърхите стрехи от другата страна на канала се оцветяваше в ултрамарин. Седях на килима, облегнат на леглото, с кабела на зарядното устройство в ръка, след като методично бях изпробвал всички контакти в стаята — по два, три пъти — бях включил и изключил телефона стотина пъти, бях го поднасял към лампата, за да проверя дали все пак не се е включил, а дисплеят просто да е потъмнял, опитвах се да го рестартирам, но телефонът беше свършил: нищо не се случваше, екранът беше безвъзвратно студен, мъртъв и черен. Очевидно го бях довършил, предизвиквайки късо съединение: през онази нощ в паркинга се е намокрил — имаше капки вода по екрана, когато го извадих от джоба си — но тогава, макар да се притеснявах минута-две, преди да се включи, той сякаш заработи добре, до момента, когато се опитах да го включа в мрежата. Всичко, което имах на него, беше запаметено и на лаптопа ми у дома: всичко с изключение на онова, от което имах нужда — номера на Борис, който той ми бе изпратил в съобщение в колата на път към летището.
Водни отражения трептяха по тавана. Отвън се носеше коледна музика с метален отзвън, някъде пееха фалшиво: O Tannenbaum, O Tannenbaum, wie treu sind deine Blätter.
Нямах обратен билет. Но имах кредитна карта. Можех да взема такси до летището. „Можеш да вземеш такси до летището“, повтарях си. „Схипхол“. Качвам се на първия самолет. „Кенеди“, Нюарк. Имах пари. Говорех си сам, като малко дете. Кой знае къде беше Китси — нищо чудно да е и в Хамптънс — но секретарката, на госпожа Барбър, Джанет (която все работеше при нея, независимо от това, че госпожа Барбър не вършеше вече кой знае какво, за което да има нужда от помощник), беше човек, който може да ви уреди полет само за няколко часа, по всяко време, дори на Бъдни вечер.
Джанет. Мисълта за Джанет ми вдъхваше абсурдна увереност. Джанет, която беше система за укрепване на душевното състояние сама по себе си, дебела и розова, с розовите си шетландски пуловери и пъстрите индийски шалове, Джанет, като закръглена нимфа на Буше, която купува дрехите си от веригата „Джей Кру“, Джанет, която отговаряше на всичко с „отлично!“ и пиеше кафе от розова чаша, на която пишеше „Джанет“.
Беше истинско облекчение отново да мисля свързано. Каква полза би имал Борис, каква полза бих имал аз или който и да било друг от това да чакам тук? В това студено и влажно място, на чийто език не можех да чета. Имах температура, кашлях. Имах и кошмарното усещане, че съм затворник. Не исках да си тръгна без Борис, без да знам дали с Борис всичко е наред, бях объркан, все едно че се бях озовал в някой военен филм, в който продължаваш да тичаш напред, оставяйки падналия си приятел, без да знаеш какъв друг, по-страшен ад те очаква, но същевременно така отчаяно ми се искаше да напусна Амстердам, че си представях как падам на колене, когато слизам от самолета в Нюарк, как опирам чело в пистата.
Телефонен указател. Хартия и молив. Бяха ме видели само трима души: индонезиецът, Гроздан и младият азиатец. И макар да бе възможно Мартин и Фритс да имат в Амстердам колеги, които да ме търсят (още една причина да напусна бързо града), нямах основание да предполагам, че полицията изобщо се интересува от мен. Нямаше никаква причина да са включили номера на паспорта ми в списъка на издирваните лица.
После — сякаш някой ме удари по лицето — аз трепнах. Кой знае защо бях си мислил, че паспортът ми е долу, където го представих, когато се регистрирах в хотела. А всъщност изобщо не се бях сещал за него, още от момента, когато Борис го взе от мен и го заключи в жабката на колата си.
Много, много спокойно, аз оставих телефонния указател, полагайки усилие да направя това по начин, който би изглеждал небрежен и непринуден в очите на един непреднамерен наблюдател. При нормална ситуация беше повече от ясно какво трябва да направя. Намирам адреса, намирам мястото, намирам пътя дотам. Нареждам се на опашка. Чакам реда си. Разговарям учтиво и търпеливо. Имах кредитни карти, лична карта с нюйоркска регистрация. Хоуби можеше да изпрати по факс акта ми за раждане. Нетърпеливо се опитах да пропъдя от мислите си някакъв анекдот, който Тоди Барбър бе разказвал на една вечеря — как, след като веднъж изгубил паспорта си (в Италия ли беше? или Испания?), му се наложило да домъкне свидетел от плът и кръв, който да потвърди самоличността му.