Мастиленосини небеса, като насинена плът. В Америка беше още рано. Хоуби тъкмо прекъсваше работа, за да обядва, тръгваше към Джефърсън Маркет, може би за да напазарува продукти за коледния обяд, който устройваше. Дали Пипа беше все още в Калифорния? Представях си я как се претъркулва в някое хотелско легло, все още със затворени очи, и се пресяга сънливо към телефона, „Тио, ти ли си, случило ли се е нещо?“
„По-добре да платим глоба и да се измъкнем с оправдания, отколкото истинските паспорти да са в нас, ако ни спрат.“
Почувствах се зле. Да се представя в консулството (или на каквото и да било друго подобно място), за да разговарям с кого ли не и да попълвам документи би означавало да си прося повече неприятности, отколкото ми бяха необходими. Не бях поставил горна граница на чакането, не бях решил колко дълго да чакам — и все пак всяко движение — произволно, безсмислено, като движенията на насекомо, жужащо в буркана, с който са го захлупили — ми се струваше за предпочитане пред това да остана и минута повече затворен в стаята, където в периферното ми зрение се мяркаха човешки сенки.
Поредната голяма реклама на „Тифани“ в „Трибюн“, която ме поздравяваше за празниците. После, на съседната страница, попаднах на друга реклама, за дигитални камери, надраскана с артистичен шрифт и с подпис: „Хуан Миро“.
Можете да гледате някоя картина в продължение
на една седмица и никога повече да не се сетите за нея.
А можете да погледнете някоя картина само за миг
и да мислите за нея цял живот.
Централната гара. Европейски съюз, няма паспортен контрол на границата. Мога да взема всеки влак, накъдето ми хрумне. Представях си как пътувам безцелно из Европа: водопадът на Рейн, високопланински проходи в Тирол, тунели, виждани по филмите, и снежни бури.
Понякога номерът е в това да изиграеш добре слаба ръка, спомних си как баща ми произнесе сънливо тези думи, полузаспал на дивана.
Взирайки се в телефона, замаян от треската, седях съвсем неподвижно и се опитвах да мисля. Когато обядвахме, Борис беше споменал, че ще вземе влака от Амстердам за Антверпен (и Франкфурт: нямах желание да припарвам до Германия), но също и за Париж. Ако отидех в консулството в Париж, за да поискам да ми бъде издаден нов паспорт, може би шансовете да бъда свързан с историята с Мартин бяха по-малки. Но нямаше как да заобиколя факта, че онова хлапе, китаецът, беше очевидец. Кой знае, лицето ми може би присъстваше във всички компютри на правоохранителните органи в Европа.
Отидох в банята, за да си наплискам лицето. Прекалено много огледала. Спрях водата и протегнах ръка към една кърпа, за да се избърша. Действията ми бяха методични, последователни. Настроението ми помръкваше след свечеряване, тогава ме нападаше страхът. Чаша вода. Аспирин за температурата. Тя също започваше да се покачва вечер. Простички действия. Съзнавах, че се разстройвам с размислите си. Не знаех по какви обвинения търсят Борис, но колкото и притеснителна да беше мисълта, че може да е арестуван, много повече ме безпокоеше възможността хората на Саша да са пратили още някой по следите му. А това беше още една мисъл, която не биваше да си позволявам да проследя.
ii.
На следващия ден — беше Бъдни вечер — се принудих да поръчам на румсървис и да изям една огромна закуска, макар да не ми се ядеше, и изхвърлих всички вестници, без дори да ги погледна, защото се боях, че ако видя дори само още веднъж думите „Овертоом“ и „убийство“, няма да успея да направя онова, което трябваше да направя. След като се нахраних солидно, събрах натрупалите се през седмицата вестници по и около леглото ми, навих ги на руло и ги хвърлих в кошчето за боклук; извадих от шкафа изгнилата си от белина риза и — след като проверих, за да се убедя, че найлоновата торба е здраво завързана — я пъхнах в друга торба от азиатския пазар (нея не завързах, защото така щеше да ми е по-лесно да я нося, а можеше да ми попадне и някоя подходяща тухла). После, след като вдигнах яката на палтото си и увих шала отгоре, обърнах табелата, за да може камериерката да влезе в стаята ми, и излязох.