Времето беше лошо, което ми беше от полза. Влажна суграшица навяваше отстрани и се сипеше над канала. Вървях може би около двайсет минути — кихах, чувствах се ужасно, премръзнах — докато стигнах до кофа за боклук на един особено безлюден ъгъл, където нямаше и следа от коли или пешеходци, нямаше и магазини, а само къщи със слепи прозорци, затворени здраво с капаци заради вятъра.
Бързо тикнах вътре ризата и продължих да вървя, понесен от прилив на бодрост, който ми помогна да премина много бързо няколко преки, въпреки че зъбите ми продължаваха да тракат. Краката ми бяха мокри; подметките ми бяха прекалено тънки за този калдъръм, беше ми много студено. Кога ли отнасяха боклука? Няма значение.
Освен ако — разтърсих глава, за да я проясня — азиатският пазар… върху найлоновата торба беше отпечатано логото на азиатския пазар. А той беше само на няколко преки от хотела ми. Но беше смешно да разсъждавам по този начин, и аз се опитах да се убедя в това с логични аргументи. Кой ме беше видял? Никой.
Чарли: потвърждавам.
Делта: имам затруднения при маневрирането.
Спри това. Стига. Няма връщане назад.
Тъй като не знаех къде има стоянка за таксита, се скитах безцелно в продължение на още двайсетина минути, докато най-сетне успях да спра такси на улицата.
— Централна гара — казах на шофьора-турчин.
Но когато той ме остави пред гарата, след като пътувахме по призрачни сиви улици, които ми приличаха на кадри от едновремешен кинопреглед, реших, че не ме е отвел там, където трябваше, тъй като сградата изглеждаше отпред по-скоро като музей: фантасмагория с фасада от червени тухли, по която отвсякъде стърчаха стрехи и кулички, холандска версия на викторианския стил. Влязох сред тълпите, пътуващи по празниците, полагайки усилия да изглеждам на мястото си тук и да не обръщам внимание на полицаите, които сякаш стояха почти на всяко място, където падаше погледът ми, и се чувствах смутен и объркан, докато великият свят на демокрацията преминаваше и се завихряше на вълни около мен: баби и дядовци, студенти, уморени младоженци, малки деца, мъкнещи раници; пазарски торби и чаши от „Старбъкс“, куфари с потракващи колелца, тийнейджъри, събиращи подписи за инициатива на „Грийнпийс“, бях се озовал отново сред присъщата на човечеството шумотевица. Имаше следобеден влак за Париж, но аз исках да се кача на последния, който щеше да потегли от гарата.
Опашките бяха безкрайни, стигаха чак до будките за вестници в другия край на гарата.
— За тази вечер ли? — каза служителката, когато най-сетне се добрах до гишето: едра, руса жена на средна възраст, с мек като възглавница бюст и безлично любезна като сводница във второстепенна жанрова картина.
— Точно така — отвърнах, надявайки се да не изглеждам толкова болен, колкото се чувствах.
— Колко билета? — попита тя, почти без да ме поглежда.
— Само един.
— Разбира се. Паспортът ви, моля.
— Момент… — казах с пресипнал от болестта глас и започнах да се потупвам по джобовете; бях се надявал да не ми го поискат… — о, съжалявам, не съм го взел, останал е в сейфа на хотела… но — и аз извадих нюйоркската си лична карта, кредитните си карти, картата с осигурителния си номер и ги подадох през прозорчето. — Заповядайте.
— За пътуването ще ви е необходим паспорт.
— Да, разбира се — правех всичко по силите си да говоря разумно, с тон на опитен човек. — Но нали ще пътувам чак довечера. Ето, виждате ли? — посочих празния под до себе си: нямах багаж. — Изпращам приятелката си, и реших, след като тъй и тъй съм тук, да си купя билет, ако може.
— Е… — служителката хвърли поглед към екрана, — разполагате с много време. Бих ви предложила да почакате и да си купите билет, когато се върнете тук довечера.
— Да — стиснах носа си, за да не кихна, — но аз бих искал да го купя сега.
— Опасявам се, че това е невъзможно.
— Моля ви. Ще ми окажете огромна услуга. Стоях четиридесет и пет минути на тази опашка, а нямам представа какви ще са опашките довечера. — Бях почти сигурен, че съм чул Пипа — която обикаляше цяла Европа с влак — че във влаковете не правят паспортни проверки. — Искам просто да си купя билета сега, за да си свърша другата работа, преди да се върна тук довечера.
Служителката се вгледа внимателно в лицето ми. После взе картата, погледна снимката, после погледна отново мен.
— Ето какво — казах, когато тя се поколеба, или поне остави у мен такова впечатление, — нали виждате, това съм аз. Имате името ми, осигурителния ми номер — ето — бръкнах в джоба си за лист и химикалка, — мога да повторя пред вас подписа, ако искате.