Тя сравни подписа. Погледна ме отново, после погледна картата и тогава, изведнъж, сякаш взе решение.
— Не мога да приема тези документи — и бутна картите обратно през прозорчето.
— Защо не?
Опашката зад мен растеше.
— Защо? — попитах отново. — Това е напълно законен документ. Ползвам го вместо паспорт, когато пътувам със самолет в Щатите. Подписите съвпадат — казах, когато тя не отговори, — не виждате ли?
— Съжалявам.
— Искате да кажете — долавях отчаянието в гласа си; тя срещна очите ми с агресивно изражение, сякаш казваше предизвикателно, че е излишно да споря, — искате да кажете, че трябва да дойда пак тук довечера и отново да се наредя на такава опашка?
— Съжалявам, господине. Не мога да направя нищо за вас. Следващият, моля — отвърна служителката и погледна над рамото ми към човека зад мен.
Докато се отдалечавах — бутайки се и блъскайки се из тълпата, за да си проправя път, някой се обади зад мен:
— Хей! Хей, приятелю!
Първоначално, замаян след разговора на гишето за билети, реших, че си внушавам. Но после, когато се извърнах неловко, видях някакъв тийнейджър с лице като муцунка на пор, зачервени очи и бръсната глава, полюшващ се на пръстите на гигантските си кецове. Забелязал как плахо се стрелкаше погледът му насам-натам, реших, че той ще ми предложи фалшив паспорт, но вместо това той се приведе към мен и каза:
— Не се и опитвай.
— Моля? — попитах неуверено, хвърляйки поглед към полицайката, която стоеше на около два метра зад него.
— Слушай, приятел. Докато имах такова нещо, съм пътувал насам-натам стотици пъти, и нито веднъж не са ме проверявали. Но единствения път, когато го нямах, на път за Франция, ме затвориха, и още как, във френския имиграционен изолатор, дванайсет часа, дават гадна храна, държат се гадно, беше ужасно. Ужасна, мръсна килия в полицията. Вярвай ми — постарай се документите ти да бъдат в ред. Никакви номера няма да минат и в твоя случай.
— Да, ясно — отвърнах. Потях се в палтото си, което не смеех да разкопчея. Не смеех да смъкна и шала си.
Горещина. Главоболие. Докато се отдалечавах от момчето, чувствах как ме прогаря яростно впереният в мен поглед на охранителната камера; опитвах се да не изглеждам притеснен, докато се промъквах през тълпите, залитайки, замаян от температурата, мачкайки листчето с номера на американското консулство в джоба си.
Мина доста време, докато намеря телефонна кабина — чак в другия край на гарата, на място, пълно със съмнителни на вид тийнейджъри, насядали по пода на нещо като племенен съвет — а още повече време ми отне да разбера как точно да избера номера.
Заля ме жизнерадостен порой от думи на холандски. После ме поздрави приятен глас с американски акцент: говорите с американското консулство в Нидерландия, бихте ли искали да продължите разговора на английски? Още менюта, още опции. Натиснете 1 за това, 2 за другото, моля изчакайте обаждане на оператор. Следвах търпеливо указанията и стоях, вперил поглед в тълпата, докато не осъзнах, че може би не е толкова разумно да оставя хората да виждат лицето ми и не се обърнах към стената.
Телефонът звъня толкова дълго, че аз се откъснах от действителността, потъвайки в някаква мъгла, когато най-сетне чух някакво изщракване и се разнесе безгрижен американски глас, сякаш жената, с която говорех, доскоро си бе почивала на плажа в Санта Крус.
— Добро утро. Тук е консулството на Съединените щати в Нидерландия, с какво мога да ви помогна?
— Здравейте — отвърнах, обзет от облекчение. — Аз… — бях обмислял дали да не дам друго име, колкото да получа само необходимата информация, но бях толкова отпаднал и изтощен, че ми беше вече все едно — опасявам се, че изпаднах в неприятно положение. Казвам се Тиодор Декър, паспортът ми беше откраднат.
— О, съжалявам — тя нанасяше нещо на компютъра, чувах потракването на другия край на линията. На фона се носеше коледна музика. — Особено неприятно по това време на годината — всички пътуват, нали знаете. Съобщихте ли в полицията?
— Какво?
— Нали са ви го откраднали? Трябва да ги уведомите незабавно. В полицията трябва да знаят, и то веднага.
— Аз… — започнах да се ругая на ум; защо ми беше да казвам, че са го откраднали? — не, съжалявам, стана току-що. Намирам се на централната гара — озърнах се, — и се обаждам от телефонна кабина. Ако трябва да бъда честен, не съм убеден, че е откраднат, мисля, че може да е изпаднал от джоба ми.
— Е… — тя отново затрака по клавиатурата — няма значение дали е откраднат или изгубен, във всички случаи трябва да уведомите полицията.