— Да, но тъкмо се канех да се кача на влака, нали разбирате, а сега няма да ми позволят да си купя билет. А трябва да бъда тази вечер в Париж.
— Почакайте за момент — в гарата имаше прекалено много хора, задушливият мирис на влажна вълна и множество човешки тела се надигаше кошмарно в прекалено затопленото помещение. След миг се чу ново щракане и жената заговори отново. — А сега трябва да получа от вас някои данни.
Име. Дата на раждане. Дата и място на издаване на паспорта. Потях се в палтото си. Навсякъде около мен беше пълно с тела, издишващи влажен въздух.
— Разполагате ли с документи, потвърждаващи гражданството ви? — питаше тя.
— Моля?
— Паспорт с изтекла дата? Акт за раждане, натурализационни документи?
— Имам карта с осигурителен номер. А също и лична карта, издадена от щата Ню Йорк. Могат да ми изпратят от Щатите по факс копие на акта за раждане.
— О, чудесно. Това би трябвало да бъде достатъчно.
Наистина ли? Стоях неподвижно. Наистина ли това беше всичко?
— Имате ли достъп до компютър?
— Ъъъ… — сигурно в хотела имаше? — разбира се.
— Тогава… — тя ми продиктува някакъв уеб-адрес. — Трябва да свалите, разпечатате и попълните клетвена декларация за загубен или откраднат паспорт и да я донесете тук, в нашия офис. Намираме се близо до „Рийксмузеум“. Нали знаете къде е?
Изпитвах такова облекчение, че нямах сили да направя нещо друго, освен да седя, оставяйки шумът на тълпата да бълбука и да се лее около мен в психеделичен поток.
— Така че, от вас искам следното — продължаваше калифорнийското момиче, деловият й тон ме откъсна от трескавия, многоцветен унес. — Клетвената декларация. Документите, получени по факс. Два броя снимки, размери 5 на 5 сантиметра, с бял гръб. И не забравяйте копие от полицейския формуляр.
— Моля? — стреснах се аз.
— Нали ви казах, в случаи на загуба или кражба на паспорт имаме нужда от копие на формуляра, с който сте съобщили за случилото се в полицията.
— Аз… — взирах се в зловеща група забулени арабски жени, плъзгащи се безшумно покрай мен, в черно от горе до долу. — Няма да ми стигне времето за това.
— Какво имате предвид?
— Аз не летя за Америка днес. Проблемът е просто там — трябваше да мине един миг, за да се съвзема; бях се разкашлял така, че от очите ми потекоха сълзи, — че влакът ми за Париж потегля след два часа. Така че, разбирате ли, не знам какво да правя. Не съм сигурен, че ще успея да осигуря всички тези документи и да стигна и до полицейския участък.
— Е — в тона й се долавяше съчувствие, — знаете ли, работното ни време свършва след четиридесет и пет минути.
— Какво?
— Днес приключваме работа по-рано. Нали е Бъдни вечер. А утре няма да работим, през уикенда също. Но започваме работа в осем и половина сутринта в понеделник след Коледа.
— Понеделник?
— О, съжалявам — отвърна тя. После допълни примирено: — Такива са изискванията.
— Но случаят е спешен!
Говорех хрипливо заради болестта.
— От какво естество е спешността? Медицинско, семейно?
— Аз…
— Защото в някои редки случаи можем да осигурим подкрепа по спешност в извънработно време — тонът й вече не беше толкова дружелюбен; говореше припряно, рецитираше предписания, чувах на фона да звъни друг телефон, като по време на радиопредаване с обаждания на слушатели. — За съжаление това се отнася единствено до спешни случаи, когато въпросът е на живот и смърт, а ако става дума за спешност от семейно естество, нашият екип трябва да прецени спешността й и едва тогава може да издаде временен паспорт. Така че, освен ако не се налага да пътувате тази вечер за Париж заради смърт или тежко заболяване, и ако не сте в състояние да представите потвърждаваща декларация от лекуващ лекар, свещеник или погребален агент…
— Аз… — Понеделник? Мамка му! Дори не ми се мислеше за полицейския формуляр — вижте, съжалявам, чуйте ме… — тя се опитваше да приключи разговора…
— Точно така. Ще можете да съберете необходимите документи до понеделник, двайсет и осми. И да, после, след като подадете молбата, ще я обработим колкото е възможно по-бързо… бихте ли ме извинили за секунда? — Щрак. После гласът й, вече малко по-далечен. — Добро утро, консулство на Съединените щати в Нидерландия, бихте ли изчакали? — телефонът незабавно зазвъня отново. Щрак. — Добро утро, консулство на Съединените щати в Нидерландия, бихте ли изчакали?
— За колко време можете да го изготвите? — попитах, когато тя отново заговори с мен.