— О, след подаване на молбата бихме могли да ви го осигурим за десет работни дни — най-много. Работни дни. Всъщност… при други обстоятелства бих се постарала да ускоря процедурата за вас до седем дни, но като вземете предвид празниците, сигурна съм, разбирате, персоналът е доста ограничен в момента, а пък и до Нова година не работим на пълно работно време. Така че… о, съжалявам — допълни тя, защото аз мълчах отчаяно, — може да отнеме повече време. Неприятно е да се чуе, разбирам ви.
— А какво да правя аз?
— Имате ли нужда от помощ за пътуващи?
— Не съм убеден, че разбирам какво представлява това — от мен се лееше пот. Въздухът, горещ и вмирисан, натежал от човешка воня, почти не ставаше за дишане.
— Превод на пари? Временно настаняване?
— Как се предполага, че ще се прибера у дома?
— В Париж ли живеете?
— Не, в Съединените щати.
— Ако ви се издаде временен паспорт — временният паспорт дори няма чипа, който ви е необходим, за да влезете обратно в Щатите, така че се съмнявам да има някаква съкратена процедура, с която да се приберете много по-бързо, отколкото с… — Дррръъън. — Момент, господине, бихте ли изчакали?
— Вижте какво, името ми е Холи. Искате ли да ви дам личния си служебен номер, в случай, че имате някакви проблеми или имате нужда от помощ, докато сте все още тук?
iii.
По една или друга причина температурата ми се покачваше рязко, когато падаше нощта. Но сега, след като бях стоял толкова дълго на крака в студа, тя скачаше неравномерно, като траекторията на тежък предмет, хвърлян от време на време нагоре по стената на висока сграда, така че, докато се прибирах, аз почти не разбирах как успявам да се движа и защо не падам и на какво всъщност се дължи придвижването ми напред, в несъзнателна безтегловност се плъзгах високо над самия себе си по мокрите от дъжда улици край канала, издигах се във висините, откъснат от тялото си, понесен от въздушни течения и сякаш виждах отгоре себе си; бях направил грешка, като не взех такси от гарата, пред мен непрекъснато се мяркаха найлоновата торба в кофата за боклук, лъскавото розово лице на служителката на билетната каса и Борис, със сълзи в очите и кръв по ръката, притиснал обгореното място на ръкава си; вятърът виеше, главата ми гореше и на неравни интервали се сепвах от епилептично потръпващите тъмни сенки в периферното ми зрение: черни петна, фалшива тревога, нямаше никого, всъщност изобщо по улиците нямаше хора, като изключим — от време на време — по някой колоездач, тъмни, изгърбени силуети под дъжда.
Главата ми тежеше, гърлото ме болеше. Когато най-сетне успях да спра такси на улицата, се оказа, че съм само на няколко минути път от хотела. Единственото хубаво нещо беше, че когато се качих горе — премръзнал до кости, разтърсван от тръпки, се оказа, че са почистили стаята ми и са напълнили отново минибара, от който бях изпил всичко, дори бутилчицата „Коантро“.
Измъкнах двете бутилчици джин, смесих ги с топла вода от чешмата, седнах на тапицирания с брокат стол край прозореца, хванал отпуснато чашата с пръсти, и оставих часовете да преминават покрай мен: полубуден, полузаспал, докато строгата зимна светлина очертаваше правоъгълници, които падаха на килима и се стесняваха, докато изчезнеха напълно, а после стана време за вечеря, стомахът ме болеше, гърлото гореше от надигналата се в него жлъчка, и аз продължавах да седя там, в тъмното. Не беше нещо, което ми хрумваше за първи път, бях го обмислял многократно, при далеч не толкова тежки обстоятелства; поривът ме разтърси неочаквано и със замах, отровен шепот, от който така и не се бях освободил окончателно, но през някои дни само трептеше на прага на слуха ми, а в други се надигаше неконтролируемо и се превръщаше във вой, в ярка, истерична вълна от видения, не бях сигурен защо ставаше така, понякога можеше да го отключи дори някой лош филм или досадна официална вечеря, краткосрочната скука и дългосрочната мъка, временният пристъп на паника и постоянното отчаяние нанасяха удара си едновременно, припламваше пепелява, безутешна светлина, в която виждах, наистина виждах, поглеждайки назад през годините, с напълно ясна мисъл и непоколебимо отчаяние, че светът и всичко в него бяха непоносимо, непоправимо съсипани, че нищо никога не е било добро или хубаво, връхлиташе ме нетърпима душевна клаустрофобия, бях в стая без прозорци, от която нямаше изход, заливаха ме вълни от срам и ужас, „оставете ме на спокойствие“, майка ми, мъртва на мраморния под, „спрете, спрете“, мърморех на себе си в асансьори, в таксита, „оставете ме, искам да умра“, хладен, трезв, себеунищожителен гняв, който — неведнъж — ме бе тласкал да се кача замаян в стаята си и решително да се нагълтвам с произволни съчетания от хапчета и алкохол, каквито имах подръка; не успявах единствено поради развитата поносимост на организма и собственото си неумение, и оставах неприятно учуден, когато се събуждах, но облекчен заради Хоуби — задето не му се бе наложило да ме открие.