Черни птици. Оловносиви небеса, предвещаващи нещастие — като в картина на Егберт ван дер Пул.
Изправих се, запалих лампата на бюрото, залитайки в слабата й светлина с цвят на урина. Можех да чакам. Можех и да избягам. Но това не бяха толкова варианти на избор, колкото изпитания на издръжливостта: безполезните мятания и застивания на мишка в терариум, които само удължаваха напрежението и мъките й. Съществуваше и трети вариант: защото по различни причини бях убеден, че някой представител на консулството ще върне доста скоро повикването ми, ако оставех там съобщение, че съм американски поданик, извършил убийство, и че искам да се предам.
Акт на протест. Животът беше пустота и суета, беше непоносим. Нима му дължах някаква привързаност? Абсолютно никаква. Защо да не изпреваря съдбата? Да хвърля книгата в огъня и да приключа с всичко? Не виждах края на ужаса в настоящето, имаше достатъчно външен, реален ужас, който се съчетаваше с моя личен, ендогенен принос; и при наличието на достатъчно дрога (проверих в пликчето, бе останало по-малко от половината), с радост бих теглил една тлъста финална линия и бих полетял отвъд, в големия мрак на душите, сред експлозия от звезди.
Само че нямаше достатъчно дрога, за да бъда сигурен, че ще успея да се довърша. Не исках да похабя всичко, с което разполагах, за да си осигуря само няколко часа забвение и да се събудя отново в клетката си (или, което би било дори по-лошо, в холандска болница без паспорт). От друга страна, поносимостта ми беше спаднала и бях почти убеден, че ще се справя, ако първо се напия както трябва и след това глътна моето хапче за спешни случаи.
В минибара имаше бутилка изстудено бяло вино. Защо не? Допих остатъка от джина и отпуших виното, обзет от ликуваща решителност — почувствах глад, бяха заредили отново минибара със солени бисквити и ядки, но ефектът щеше да е по-добър на гладен стомах.
Облекчението беше огромно. Спокойно отхвърляне. Съвършена, съвършена наслада — да се откажеш от всичко. Открих радиостанция, която предаваше класическа музика — грегориански коледни песнопения, литургична меланхолия, не толкова мелодия, колкото неин призрачен коментар — и се запитах дали да не си напълня ваната.
Но това можеше да почака. На първо време издърпах чекмеджето на бюрото и намерих вътре папка с хартия за писма с логото на хотела. Сиви каменни стени на катедрала, минорен лад, хексакорди. Rex virginum amator220. Заради температурата и плискащата се вода в канала, пространството около мен бе придобило постепенно призрачна двойственост, гранична зона, която бе едновременно хотелска стая и каюта в кротко полюшван от вълните кораб. Живот в открито море. Смърт от удавяне. Анди, когато бяхме деца, ми разказваше с тайнствения си марсиански шепот как по учебния телевизионен канал обяснявали, че Дева Мария закриля моряците, че една от защитните функции на розария221 се изразявала в това, че ако го четеш, никога няма да се удавиш. Maria Stella Maris. Мария, звезда на моретата.
Представих си Хоуби на полунощната литургия, коленичил на молитвения стол, в черния си костюм. Позлатата се изтрива по естествен път. По вратите на шкафовете, по капаците на бюрата често има многобройни дребни драскотини.
Вещите търсеха законния си притежател. Те имаха човешки черти. Можеха да мамят или да бъдат почтени, да бъдат съмнителни или добри.
Истински забележителните предмети не се появяваха току-така, от нищото.
Химикалката, осигурена от хотела, не беше много добра, искаше ми се да имам по-хубава, но пък хартията беше плътна, кремава. Четири писма. Онези до Хоуби и госпожа Барбър трябваше да бъдат по-дълги, те най-много заслужаваха да получат обяснение, а бяха и единствените хора, които наистина щяха да тъгуват, ако умра. Но щях да пиша и на Китси — за да я уверя, че няма вина за това. Най-късо щеше да бъде писмото до Пипа. Исках просто тя да знае колко много я обичам и да я уверя, че не бива да изпитва абсолютно никаква вина, задето не можеше да отвърне на любовта ми.
Но нямаше да кажа това. Исках да я обсипя с листенца от роза, не да изпратя отровна стрела. Важното бе тя да разбере какво щастие ми е доставила, по-очевидните неща щях да пропусна.
221
Католическа броеница и молитвите, които се четат с прехвърлянето на зърната й. — Б.пр.