Когато затворих очи, ме връхлетяха с клинична яснота проблясъци от спомени, които треската докара незнайно откъде, сякаш светлината на сигнални ракети, изстрелвани над джунгла, озаряваше ярки, детайлни и заредени със сложни емоции сцени. Светлина се процеждаше на тънки жички, като струни на арфа, през капаците на прозорците в някогашния ни апартамент на Седмо Авеню, чувствах драскането на тръстиковите рогозки и виждах червената мрежа от отпечатъци, които те оставяха по ръцете и коленете ми, когато играех на пода. Онази оранжева официална рокля на майка ми с лъскавите неща по полата, които винаги се опитвах да докосна. Аламеда, икономката ни, мачка банани в стъклена купа. Анди ме поздравява по моряшки, преди да влезе с неуверената си походка в мрачното антре в апартамента на родителите си: „Слушам, капитане!“
Средновековни гласове, сурови, сякаш долитащи от отвъдното. Тържественото звучене на песента без съпровод.
Работата беше там, че всъщност не се чувствах нещастен. По-скоро имах чувството, че почистват последния от болните ми зъбни канали, зъболекарят се привежда над мен в светлината на лампите и казва: „почти приключихме“.
24 декември
Скъпа Китси,
Ужасно съжалявам, но искам да знаеш, че това няма никаква връзка с теб, нито пък с някой от членовете на семейството ти. Майка ти ще получи отделно писмо, в което ще има малко повече информация, но независимо от това искам да те уверя лично, че решението ми не е повлияно от нищо, което се е случило между нас, най-малко пък от последните събития.
Откъде идваше този официален тон, този неестествено вдървен почерк — несъответстващи на изблиците от спомени и халюцинациите, които ме заливаха от всички страни — това не знаех. В трополенето на мократа суграшица по стъклата на прозореца долавях ехото на историята, маршируващи армии, глад, безконечно ръмяща тъга.
Както отлично знаеш, и сама си изтъквала пред мен, имам многобройни проблеми, започнали много преди да се срещнем, и нито един от тях не е възникнал по твоя вина. Ако майка ти се интересува от твоята роля в последните събития, ти препоръчвам да я свържеш с Теса Марголис или — което би било още по-добре — с Ем, те с удоволствие ще споделят с нея възгледите си за мен. И още нещо — съвсем встрани от темата, но трябва настоятелно да те помоля да не допускаш Хависток Ървинг в дама ви, никога вече.
Китси като дете. Фини кичури коса, разпилени по лицето й. „Стига с тези хапчета! Престани или ще кажа на мама!“
И накрая, но не на последно място —
(тук химикалката спря за миг да се движи)
накрая, но не на последно място искам да ти кажа колко красива беше на партито и колко ме трогна жестът ти, когато реши да си сложиш обиците на майка ми. Тя ужасно много обичаше Анди — би обичала и теб, и би била щастлива да бъдем заедно. Съжалявам, че не стана така. Но се надявам за теб всичко да се уреди. Наистина.
С обич,
Тио
Залепих плика; написах адреса; оставих го настрана. На рецепцията сигурно имаше марки.
Скъпи Хоуби,
Трудно ми е да пиша това писмо и съжалявам, че се налага да го напиша.
Ту се потях, ту ме втрисаше. Пред очите ми се въртяха зелени петна. Температурата ми беше толкова висока, че стените сякаш започваха да ме притискат от всички страни.
Това няма връзка с фалшификатите, които продадох. Предполагам, че скоро ще научиш за какво става дума.
Азотна киселина. Сажди. Времето оставяше следи и белези върху мебелите, както и върху живите същества.
И — не знам как точно да се изразя — но все си спомням за едно болно кученце, което ние с майка ми намерихме на улицата в китайския квартал. Лежеше между две кофи за боклук. Беше женско, мъничък питбул. Миришеше, беше мръсно, само кожа и кости. Прекалено отпаднало, за да стои на краката си. Хората просто го подминаваха. Аз се разстроих и майка ми обеща да го приберем, ако е още там, когато приключим с яденето. И когато излязохме от ресторанта, то си беше още там. Повикахме такси, взех я на ръце, а когато се прибрахме у дама, мама й приготви легло в един кашон в кухнята, тя беше толкова щастлива, ближеше ни по лицата, пи вода, изяде и кучешката храна, която й бяхме купили, после я повърна.
Е, накратко казано, тя умря. Вината не беше наша. А ние имахме чувството, че имаме някаква вина. Носихме я при ветеринаря, купувахме храна за болни кучета, но състоянието й се влошаваше. Междувременно и двамата я бяхме обикнали много. Мама отново я заведе на преглед, при специалист в Центъра по ветеринарна медицина. И ветеринарят казал, че кучето има някаква болест, не помня вече името, но е било болно, когато сме го намерили, казал знам, че не искате да чуете това от мен, но ще бъде много по-добре за нея, ако я приспите още сега…