До този момент ръката ми летеше напред по хартията, на резки, трескави скокове, без да се замислям. Но когато изписах докрай страницата и посегнах да взема друг лист, аз спрях ужасен. Онова, което първоначално бях почувствал като безтегловност, като смел последен полет, съвсем не бе породило красноречивото, вълнуващо сбогуване, което си бях представял. Почеркът ми беше неясен, редовете се кривяха, текстът не беше интелигентен, последователен или дори четлив. Би трябвало да има някакъв по-кратък, по-простичък начин да благодаря на Хоуби и да му кажа онова, което имах да му кажа: а именно, че не бива да се чувства зле, че винаги е бил добър с мен и че е направил всичко по силите си, за да ми помогне, също както ние с майка ми бяхме направили всичко по силите си да помогнем на малкия питбул, а кученцето — този момент беше от значение, само че аз не искам да разводнявам много разказа си — независимо от това, че беше много мило, в дните преди смъртта си се държеше като истински разрушител, съсипа кажи-речи целия апартамент и разпокъса целия диван.
Сълзливо, самосъжалително, безвкусно. Имах чувството, че са остъргали отвътре гърлото ми с бръснач.
Смъкваме горния слой. Вижте: има дървояд. Ще трябва да се третира с „Купринол“.
Онази нощ, когато взех свръхдоза в банята на горния етаж в дома на Хоуби, очаквайки да не се събудя, но все пак се събудих, опрял буза на една от старите плочки с психеделична шестоъгълна форма, се бях удивил колко сияйна може да бъде една обикновена бяла баня с обзавеждане отпреди Втората световна война, когато я гледаш от отвъдното.
Началото на края? Или краят на края?
Fabelhaft. Възможно най-хубавото забавление.
Едно по едно. Първо аспирините. Студена вода от минибара. Аспирините драскаха и засядаха в хранопровода ми, като че ли преглъщах чакъл, стривах ги, за да ги преглътна, от пиенето се почувствах много по-болен, жаден, объркан, въдичарски кукички се забиваха в гърлото ми, вода се стичаше абсурдно по бузите ми, задъхвах се, гърдите ми свиреха. Бях отворил виното, за да си доставя удоволствие (поне така се предполагаше), но то се стичаше по гърлото ми като терпентин, изгаряше, режеше стомаха ми, дали да не си напълня ваната, дали да не се обадя долу и да поръчам да ми донесат нещо топло за пиене, нещо обикновено, бульон или чай? Не: трябваше просто да допия виното и да продължа с водка; някъде онлайн бях прочел, че само два процента от опитите за самоубийство със свръхдоза наркотик са успешни, което ми се стори абсурдно ниска цифра, но за съжаление потвърдена и от собствения ми досегашен опит. It ain’t gonna rain no mo’222. Така гласяла предсмъртната бележка на един самоубиец. „Беше само фарс“ — предсмъртна бележка на съпруга на Джийн Харлоу, който се самоубил през първата им брачна нощ. Най-хубаво беше предсмъртното послание на Джордж Сандърс — холивудска класика, баща ми го знаеше наизуст и обичаше да го цитира. „Мой скъпи свят, напускам, защото се чувствам отегчен“. После и Харт Крейн. Завъртане и скок, ризата му се издула, докато падал. „Сбогом на всички!“ — така се провикнал на прощаване, скачайки от кораба.
Вече не приемах тялото си като свое. То беше престанало да ми принадлежи. Чувствах ръцете си като отделени от мен, докато те се движеха, плаваха в пространството по свое желание, а когато се изправях, се чувствах като разгъваща се марионетка, изправяща се с прекъслечни движения, за да увисне на конците си.
Хоуби ми беше разказвал, че като млад пиел „Къти Сарк“, защото това било предпочитаното уиски на Харт Крейн. Къти Сарк означава „къса пола“.
Бледозелените стени в стаята с пианото, палмите и сладоледът с шамфъстък.
Обледенени прозорци. Студените стаи от детството на Хоуби.
Старите майстори — те никога не грешаха.
Какво мислех аз, какво чувствах?
Болеше ме, когато дишах. Пакетчето с хероина беше в нощното шкафче, от другата страна на леглото. Но въпреки че баща ми, с непресъхващата си любов към ада на шоубизнеса, би изпаднал във възторг пред сцената — наркотикът, мръсният пепелник, пиенето и така нататък — аз не можех да приема докрай мисълта, че ще ме открият проснат на леглото в хотелския си халат, като някой певец с отминала слава от онези, които забавляват публиката в хотелските ресторанти. Трябваше да се измия, да взема душ, да се избръсна и да облека костюма си, за да нямам толкова жалък вид, когато ме намерят и едва тогава, когато свършеше смяната на нощните камериерки, да махна табелката „Моля, не безпокойте“ от вратата: по-добре беше да ме намерят бързо, не ми се искаше да ме открият по миризмата.