Сякаш цял човешки живот бе изтекъл от онази вечер, която прекарах с Пипа, спомних си колко щастлив бях тогава, как бързах за срещата си с нея в студения зимен мрак, спомних си възторга си, когато я видях под една улична лампа пред „Филм Форум“, и как се позабавих на ъгъла, за да изпитам докрай насладата да я гледам как се озърта за мен. Лицето й с изписано по него очакване, докато се взираше в тълпите. Аз бях този, когото очакваше да види: аз. И трепването на сърцето, когато повярваш за миг, че може би все пак можеш да имаш онова, които никога няма да бъде твое.
Костюмът от гардероба. Всички ризи бяха мръсни. Защо не се бях сетил да дам една за пране. Обувките ми бяха подгизнали от вода, в ужасно състояние, което добавяше една финална жалка нотка към общата картина — но не (спрях замаян в средата на стаята), нима исках да легна на леглото напълно облечен и с обувки, като труп в залата на погребална агенция? Отново ме беше избила студена пот, отново ме тресеше и мръзнех, всичко се повтаряше. Имах нужда да седна. Може би трябваше да обмисля отново цялото представяне на случая. Да скъсам писмата. Да изглежда като нещастен случай. Много по-добре би било да създам впечатлението, че съм се канел да отида на някакъв незнаен маскарад, решил съм да смръкна малко преди да изляза — седнал на ръба на леглото, предозиране, черно сияние на бенгалски огньове, пукот на тапи от шампанско, блажено отпускане. Упс, грешка.
Белите криле на празнично вълнение. Засилване и скок в безкрайността.
Тогава гръмнаха тромпети и аз се стреснах. Литургичното песнопение бе отстъпило място на музика с неуместно празнично звучене. Мелодична, с голямо участие на духови инструменти. Раздразнението се надигна у мен като вълна. Сюита „Лешникотрошачката“. Съвсем неуместно. Всичко беше неуместно. Една класическа коледна фантазия съвсем не беше нотката, с която бих искал да си отида, не и с тези бравурни оркестрови изпълнения, марш на еди-кого си, и внезапно стомахът ми се сви и се издигна рязко чак в гърлото ми, имах чувството, че съм изпил кана лимонов сок само след миг, дори още преди да успея да стигна до кошчето за боклук, всичко избликна навън в прозрачен киселинен порой, на вълни, вълна след жълта вълна.
След като всичко свърши, аз останах седнал на килима, опрял чело на острия метален ръб на кошчето, а искрящата музика на приказния балет се лееше вбесяващо на фона: дори не бях пиян, това беше ужасното, бях просто болен. Чувах откъм коридора бърборенето на куп американци, двойки се смееха и си пожелаваха шумно „лека нощ“, преди да се упътят към стаите си: стари приятели от колежа, работа във финансовия сектор, пет и повече години в областта на корпоративното право, тази есен Фиона тръгва на училище, всичко е наред в „Оукландия“, е, лека нощ тогава, обичаме ви, приятели — животът, който можех да имам и аз, само че не го исках. Помня, че това беше последното, което мислех, преди да се изправя със залитане на крака, да изключа дразнещата ме музика и — докато стомахът все още ме измъчваше — се хвърлих на леглото по лице, сякаш се хвърлях от някой мост, всички лампи в стаята продължаваха да греят ярко, докато аз потъвах далеч от светлината и мракът се сключи над главата ми.
iv.
Когато бях момче, след като майка ми умря, винаги полагах усилия да я задържа в мислите си, докато заспивах, с надеждата, че може да я сънувам, само че никога не ставаше така. Или по-скоро я сънувах постоянно, но като отсъствие, не като присъствие: полъх, преминаващ през току-що опразнен дом, почеркът й в някакъв бележник, ароматът на парфюма й, улици в непознати, изчезнали градове, за които знаех, че тя е вървяла по тях само преди мигове, но вече я няма, сянка, мернала се по огряна от слънцето стена. Понякога я виждах сред тълпата, или в някое потеглящо такси, и пазех като съкровище спомена за тези мигове, макар че никога не успявах да я догоня. Тя винаги ми се изплъзваше в крайна сметка: пропусках на косъм обаждането й, изгубвах телефонния й номер; или дотичвах капнал, останал без дъх на мястото, където тя трябваше да бъде, само за да видя, че си е тръгнала. Когато пораснах, тези постоянни разминавания бяха изпълнени с по-тежка, много по-болезнена тревога; обземаше ме паника, когато узнавах от някакъв невероятен източник, че тя живее в другата част на града, в жилище в бедняшките квартали, където аз по неразбираеми причини не съм я посещавал от години. Обикновено се опитвах отчаяно да спра такси или да стигна по някакъв начин до нея, когато се събуждах. Тези сценарии се повтаряха с упоритост, граничеща с жестокост, напомняйки ми на съпруга на една от клиентките на Хоуби, невротик от Уол Стрийт, който, когато изпаднеше в определено настроение, държеше да разказва три едни и същи истории от войната във Виетнам, с едни и същи, механично повтарящи се думи и жестове: същото шумно възпроизвеждане на изстрелите, отсеченото тактуване с ръка, винаги в един и същ момент. Лицата на всички ставаха напълно безизразни, когато, дойдеше ли време за напитките след вечеря, той подхващаше рутинното си изпълнение, което бяхме наблюдавали милион пъти и което беше също толкова непоклатимо и непроменимо, колкото и безмилостният кръг, в който се въртях в сънищата си, търсейки майка си, нощ след нощ, година след година, сън след сън. Той все се препъваше в един и същи дървесен корен и падаше; все не успяваше да стигне навреме до приятеля си Гейдж, също както и аз никога не успявах да намеря майка си.