v.
Когато отворих очи, беше сутрин. Всички лампи в стаята продължаваха да горят, аз лежах под завивките, но нямах никакъв спомен как съм се озовал под тях. Всичко продължаваше да е окъпано, наситено с нейното присъствие — с по-голяма от привичната широчина, височина и дълбочина, в рамка с цветовете на дъгата, сякаш породена от някаква оптическа игра, и помня как си казах, че сигурно така се чувстват хората, след като са им се явили светци — не че майка ми беше светица, но появата й беше внезапна и изумителна като пламък, грейнал в тъмна стая.
Все още полузаспал, аз се отпуснах под завивките, полюшван от сладкия спомен за съня, който се плискаше тихо около мен. Дори нахлуващите от коридора утринни звуци приемаха атмосферата и цвета на нейното присъствие; защото в полусънното ми състояние ми се струваше, че ако се заслушам внимателно, мога да доловя характерния лек, бодър шум от стъпките й, примесен в потракването на подносите в количката на румсървиса по коридора, в свистенето на въжетата на асансьора, отварянето и затварянето на вратите му: много градски звук, звук, който свързвах със Сътън Плейс и с нея.
После, внезапно, разкъсвайки последните нишки на биологичната луминесценция, останала след съня, екна звън на камбани откъм близката църква, толкова силен, че аз се изправих в леглото, обзет от паника, и затърсих очилата си. Бях забравил какъв ден беше днес: Коледа.
Изправих се неуверено на краката си и отидох до прозореца. Камбани, камбани. Улиците бяха бели и пусти. Скреж блестеше по керемидите на покривите; отвън, на „Херенграхт“, танцуваха и прехвърчаха снежинки. Ято черни птици грачеха и се виеха над канала, изпълвайки небето с трескаво оживление, стрелкаха се със замах встрани и вълнообразно като едно компактно, интелигентно цяло, завихряха се, и движенията им сякаш преминаваха в мен на клетъчно ниво, бяло небе, снежни вихрушки и буен, брулещ вятър, за какъвто говорят поетите.
Първият закон на реставраторите. Никога не прави нещо, ако не си сигурен, че можеш да го премахнеш.
Взех душ, избръснах се и се облякох. После разчистих спокойно и опаковах багажа си. Трябваше да намеря начин да върна пръстена и часовника на Гюри, ако предположим, че той беше все още жив, нещо, в което все повече се съмнявах: само часовникът струваше цяло състояние — серия BMW7, с равностойността можеше да се направи първоначална вноска за покупка на апартамент. Щях да ги изпратя с куриерска служба на Хоуби, за да ги съхранява, и да оставя бележка с името му за Гюри на рецепцията — за всеки случай.
Заскрежени стъкла на прозорците, снегът придаваше призрачен вид на калдъръмените улици, затрупани, безмълвни, нямаше никакво движение, наслагване на векове, четиридесетте години на двайсети век, под които прозираха четиридесетте на седемнайсети.
Важно беше да не се замислям прекалено много. Важното беше да яхна вълната на енергията, породена от съня, която бе останала с мен и след като се събудих. Тъй като не говорех холандски, щях да отида в американското консулство и да ги помоля те да се обадят в холандската полиция. Щях да разваля Коледата на някой чиновник от консулството, празничния семеен обяд. Но не смеех да чакам, защото си нямах доверие. Може би нямаше да е зле да сляза долу и да прегледам сайта на Държавния департамент на САЩ и да осъвременя познанията за правата си на американски гражданин — със сигурност на света имаше много по-лоши места, на които да се озовеш в затвора, и може би, ако разкажех откровено всичко, което знаех (Хорст и Саша, Мартин и Фритс, Франкфурт и Амстердам), те щяха да успеят да открият картината.
Но кой можеше да знае как щяха да се развият събитията? Бях сигурен само в едно — на отлагането бе сложен край. Каквото и да се случеше, нямаше да бъда като баща си, да се измъквам, да кроя планове до последния момент, когато обърна колата и се разби в пламъците; щях да тръгна напред и да приема онова, което идваше към мен; и в този ход на мисли отидох в тоалетната, хвърлих вътре пергаментовия плик и пуснах водата.