Това беше: бързо както в случая с Мартин, и също толкова необратимо. Какво казваше баща ми? „Изправи се лице в лице с последствията“. Нещо, което самият той така и не направи.
Бях обходил всички ъгли на стаята, бях свършил с всичко необходимо, оставаха само писмата. Дори почеркът ме караше да се присвия от неудобство. Но — тази мисъл ме накара да трепна, готов да отстъпя — наистина трябваше да пиша на Хоуби: не самосъжалителните пиянски излияния, а делово писмо от няколко реда, да му обясня къде се намират чековата ми книжка, счетоводната книга, ключа от трезора. Може би щеше да е по-добре да призная писмено продажбата на фалшивите мебели, и да изясня категорично, че той няма нищо общо с нея. Може би бих могъл да поискам това изявление да бъде нотариално заверено в американското консулство; може би Холи (или който и да било друг) щеше да се съжали над мен и да помоли някой да го направи, преди да се обади в полицията. Гриша щеше да потвърди много неща, без да рискува да бъде замесен; никога не бяхме го обсъждали, той никога не ми беше задавал въпроси, но знаеше, че има нещо нередно във всички тези потайни прескачания до склада.
Оставаха Пипа и госпожа Барбър. Господи, онези писма, които бях писал на Пипа и така и не бях изпратил! Най-добрият, най-творческият ми опит, след катастрофалната й поява с Евърет, беше започнал и завършил с един ред, чийто тон според мен беше бодър и същевременно трогателен: „Заминавам за малко“. Като предполагаема бележка на самоубиец навремето тя ми изглеждаше, поне заради краткостта, като малък шедьовър. За съжаление обърках дозата и се събудих дванайсет часа по-късно, потънал в онова, което бях повърнал по завивката, и ми се наложи да се смъкна с усилие долу, защото в десет сутринта имах среща със служители от данъчните служби.
Като оставим това настрана, писмо на човек, комуто предстои да влезе в затвора, беше нещо различно, и щеше да е най-добре да си остане ненаписано. Пипа не се заблуждаваше, знаеше отлично що за човек съм. Не можех да й предложа нищо. Аз бях болестта, несигурността, всичко, от което тя се стремеше да избяга. Влизането в затвора щеше само да потвърди онова, което тя вече знаеше. Най-доброто, което можех да направя, бе да преустановя контактите си с нея. Ако баща ми бе обичал наистина майка ми — ако я беше обичал наистина така, както твърдеше, че я е обичал навремето — нима не би направил същото?
И после… госпожа Барбър. Такова съзнание може да те озари на потъващ кораб; то бе от онези крайно изненадващи неща, които не си в състояние да помислиш за себе си, докато не видиш абсолютния край, спасителните лодки във водата и кораба в пламъци — но в крайна сметка, когато мислех да се самоубия, именно представата за онова, което щях да причиня на нея, ме измъчваше най-много.
Излизайки от стаята — трябваше да сляза долу, за да помоля да поръчат куриер от FedEx и да прегледам сайта на Държавния департамент, преди да се обадя в консулството — аз спрях. Малка торбичка с бонбони, превързана с панделка, висеше на дръжката на вратата, а на нея имаше бележка, написана на ръка: „Весела Коледа!“ Отнякъде се носеше смях, прекрасно ухание на силно кафе, горена захар и прясно изпечен хляб лъхаше отдолу и се носеше по коридора. Всяка сутрин си бях поръчвал хотелската закуска и я изяждах мрачно — нали Холандия беше прочута с кафето си? Но тъй като пиех всеки ден, не бях в състояние дори да почувствам вкуса му.
Пъхнах торбичката с бонбони в джоба на сакото си, застанах в коридора и си поех дълбоко въздух. Дори осъдените на смърт имаха право да си поръчат нещо за последната вечеря — тема, която Хоуби (който готвеше неуморимо и се наслаждаваше на храната) беше подхващал нерядко в края на вечерта, заедно с арманяка, докато обикаляше, търсейки празни кутийки от енфие и чинийки, за да ги предложи като импровизирани пепелници на гостите си: за него това беше въпрос от сферата на метафизиката, най-подходящ за обсъждане на пълен стомах, след като той раздигнеше чиниите от десерта и поднесеше последното плато с карамели, ароматизирани с жасмин, защото — когато наистина вижда края, който ще дойде с края на нощта, когато затваря очи и махва с ръка за сбогом на света — какво би избрал човек всъщност? Някой утешителен спомен за миналото? Обикновено печено пиле, като обяда през някоя неделя, потънала в детството? Или би протегнал за последен път ръка към лукса, към далечния хоризонт — фазан с горски плодове, бели трюфели от Алба? Що се отнася до мен, преди да изляза в коридора, аз дори не съзнавах, че съм гладен, но в този момент, докато стоях там с бунтуващ се стомах и лош вкус в устата, и възможността за едно последно хранене на свобода, имах чувството, че никога не съм долавял по-прекрасна миризма от тази, топла и сладка: кафе и канела, обикновени кифли с масло от „континенталната закуска“. Странно, казах си, когато се върнах в стаята и взех менюто на румсървиса: да искаш нещо толкова лесно постижимо, да изпитваш апетит към самия апетит.