— Весела Коледа! — каза половин час по-късно момчето, което донесе закуската от кухнята, набит, разчорлен тийнейджър, като образ от картините на Ян Стейн, с увита като венец лъскава гирлянда в косата и клонче имел зад ухото.
После започна да повдига със замах сребърните капаци на блюдата.
— Специален холандски коледен хляб — посочи той иронично. — Само за днешния ден. — Бях поръчал „Празнична закуска с шампанско“, която включваше малка бутилка шампанско, яйца, приготвени със зехтин с трюфели и хайвер, плодова салата, плато с пушена сьомга и пастет, и половин дузина купички със сосове, кисели краставички, каперси, подправки и туршия от лукчета.
Той отвори шампанското и си тръгна (след като му дадох като бакшиш почти всички пари в евро, които ми бяха останали), и аз тъкмо си бях налял кафе и отпивах предпазливо, питайки се дали стомахът ми ще го понесе (още ми се гадеше и отблизо кафето не миришеше чак толкова прелестно), когато телефонът иззвъня.
Беше служителят от рецепцията.
— Весела Коледа, господин Декър — каза той припряно. — Съжалявам, но при вас се качва посетител. Опитахме се да го задържим на рецепцията…
— Какво?
Застинах. Ръката ми с чашата остана на половин път към устата.
— Качва се. Сега. Опитах се да го задържа. Помолих го да почака, но той отказа. Тоест… колегата го помоли да почака. Той тръгна нагоре, преди да успея да ви се обадя…
— Аха — огледах стаята. Цялата ми решителност се беше изпарила за миг.
— Моят колега — чу се как служителят разговаря приглушено с някого — колегата ми тъкмо тръгна след него по стълбите… и тъй като стана съвсем внезапно, си казах, че би трябвало…
— Каза ли си името? — попитах, отивайки към прозореца, докато се питах дали ще успея да го счупя с някой стол. Не бях на висок етаж, не се изискваше да скачам отвисоко, надали бяха повече от дванайсет фута.
— Не, не каза, господине — човекът говореше много бързо. — Не можахме… искам да кажа, той беше много решителен… промъкна се направо покрай рецепцията, преди…
В коридора настана суматоха. Някой крещеше на холандски.
— … тази сутрин персоналът ни е по-ограничен, вярвам, че ще проявите разбиране…
Някой заблъска решително по вратата — трепнах рязко, уплашено, сякаш отново виждах безкрайно бликащия от челото на Мартин фонтан, и разлях кафето си. Мамка му, казах си, поглеждайки костюма и ризата — бяха съсипани. Не можаха ли да почакат да приключа със закуската? От друга страна, мислех си, докато попивах кафето със салфетка и се взирах мрачно във вратата: може пък да бяха хората на Мартин. Може би всичко щеше да свърши по-бързо, отколкото бях предполагал.
Но вместо това, когато отворих вратата — почти не можех да повярвам на очите си — пред мен застана Борис. Раздърпан, със зачервени очи, с доста очукан вид. Имаше сняг в косата му, сняг и по раменете му. Бях прекалено стъписан, за да изпитам облекчение.
— Какво… — казах, докато той ме прегръщаше, а после, обръщайки се към служителя на хотела, който се насочваше целеустремено към нас: — Не, всичко е наред.
— Виждате ли? Защо трябваше да чакам? Защо да чакам? — каза гневно Борис, размахвайки ръка към служителя, който се беше заковал на място и се взираше в нас. — Нали ви казах? Казах ви, че знам къде е стаята му! Как да знам, ако не ми е приятел? — После, към мен: — Не разбирам за какво е този цирк. Смешно! Стоя си там цяла вечност, а на рецепцията — никой. Никой! Пустинята Сахара! — хвърли яростен поглед към служителя. — Чаках, чаках. Позвъних! После, тъкмо тръгнах нагоре — „чакайте, чакайте, господине“ — това с лигаво, бебешко гласче — върнете се — и ето ти го, хуква подир мен…
— Благодаря — казах на служителя, или по-скоро на гърба му, тъй като, след като бе гледал известно време ту мен, ту Борис, едновременно учудено и ядосано, той се бе обърнал и си бе тръгнал, без да каже дума. — Много ви благодаря. Наистина! — подвикнах по коридора след него; добре беше да се знае, че спират хората, които хукват несъпроводени по стълбите.
— Няма защо, господине — той не си даде труда да се обърне. — Весела Коледа.
— Ще ме пуснеш ли да вляза? — попита Борис, когато вратите на асансьора най-сетне се затвориха и ние останахме сами. — Или ще си стоим тук и ще се гледаме нежно?