Миришеше лошо, като че ли не се беше къпал с дни, изражението му беше едновременно леко презрително и изключително самодоволно.
— Аз… — сърцето ми биеше силно, отново започваше да ми се гади — да, разбира се, влез за минута.
— Минута? — огледа ме пренебрежително от глава до пети. — Да не си тръгнал за някъде?
— В интерес на истината, да.
— Потър… — каза той донякъде развеселено, оставяйки на пода чантата си, докосвайки челото ми с опакото на ръката си — изглеждаш зле. Явно имаш температура. Изглеждаш така, като че ли си изкопал сам Панамския канал.
— Чувствам се отлично — отвърнах аз рязко.
— Не изглеждаш отлично. Приличаш на умряла риба. И защо си се нагиздил така? Защо не отговаряш на обажданията ми? Какво е това? — попита той, поглеждайки зад мен, забелязал масичката от румсървиса.
— Заповядай, хапни.
— Е, ако нямаш нищо против, така и ще направя. Каква седмица! Пътувал съм през цялата шибана нощ. Гаден начин да прекараш Бъдни вечер… — той изхлузи палтото си и го остави да се свлече на пода, — е, ако трябва да бъдем честни, помня и по-лоши случаи. Поне на магистралата нямаше много коли. Отбихме се в някакво ужасно място на пътя, само там беше отворено — бензиностанция, кренвирши с горчица, обикновено ми харесват, но Божичко, стомахът ми… — беше взел чаша от бара и си наливаше шампанско.
— А ти тук… — той махна с ръка — добре си живееш, виждам. В разкош — той изрита обувките си и размърда пръстите на краката си, обути в мокри чорапи. — Божичко, пръстите ми са замръзнали. Ужасна киша е по улицата — снегът става на вода — той придърпа един стол. — Поседи с мен. Хапни нещо. Дошъл съм съвсем навреме — беше вдигнал похлупака от чинията, която се подгряваше на спиртник и душеше яйцата с аромат на трюфели. — Изглеждат вкусни — и са още топли! Какво, какво е това? — попита той, когато аз бръкнах в джоба си и му подадох пръстена и часовника на Гюри. — О, да! Бях забравил. Няма значение, можеш да му ги върнеш сам.
— Не, ти можеш да го направиш вместо мен.
— Е, би трябвало да му се обадим. Тук има храна за петима. Защо да не звъннем долу — той вдигна бутилката шампанско и огледа нивото на течността с такова изражение, сякаш изучаваше тревожни финансови статистики, — да поискаме още едно такова, само че голяма бутилка или дори две, и още кафе, а може би и чай? Аз — той придърпа стола си по-близо до масата — умирам от глад! Ще му кажа — той взе парче пушена сьомга и го провеси над отворената си уста, после го налапа и бръкна в джоба си за телефона, — ще му кажа да зареже колата някъде и да дойде при нас, искаш ли?
— Добре.
Когато го видях, нещо у мен помръкна, почти както ставаше, когато бях дете и баща ми го нямаше, оставах дълги часове сам у дома и когато чувах превъртането на ключа в ключалката, ме заливаше неволно облекчение, а после, когато го видех в действителност, сърцето ми се свиваше.
— Какво? — той облиза шумно пръстите си. — Не искаш ли Гюри да дойде? А кой кара колата цяла нощ? Кой не е спал? Може поне да му осигурим една закуска — той вече беше започнал да яде яйцата. — Много неща се случиха.
— Много неща се случиха и с мен.
— Къде отиваше?
— Поръчай си, каквото искаш — извадих хотелската карта, с която отключвах стаята си, и му я подадох. — Ще кажа да не приключват сметката. Кажи да я добавят към сметката на стаята.
— Потър — той хвърли салфетката и понечи да тръгне след мен, после — за моя голяма изненада — се разсмя. — Върви тогава! При новия си приятел или при заниманието, което е толкова важно за теб.
— Много неща се случиха с мен.
— Е — каза той самодоволно, — не знам какво се е случило с теб, но мога да твърдя, че на мен са ми се случили поне пет хиляди пъти повече неща. Ама че седмица беше! Направо да се опише в книга. Докато ти тънеше в лукс в хотела, аз — той пристъпи напред, постави ръка върху ръкава ми — почакай.
Телефонът му беше иззвънял; полуизвърнат, той заговори бързо на украински, после млъкна и прекъсна рязко разговора, забелязал, че аз тръгвам към вратата.
— Потър — той ме сграбчи за раменете, взря се настоятелно в очите ми, после ме обърна и ме бутна обратно в стаята, затваряйки вратата зад себе си с ритник. — Какво става, по дяволите? Като че ли си излязъл от „Нощта на зомбитата“. Как се казваше онзи филм, който харесвахме? Онзи, черно-белият? Не „Живите мъртви“, а онзи, поетичният…
— „Аз живях редом със зомби“. На Вал Лутън.